Читать «В полите на Витоша (Трагедия в пет действия)» онлайн - страница 23

Мила (навежда глава). Приветствува ни с празника. Защото днес е един от нашите празници, една годишнина…

Христофоров (мисли мигновение). Годишнина на първата целувка. Мила! И ти си почти в траур.

Мила. Защото съм на погребение… Но какво съм предопределяла аз за тоя ден, през тая година!

Христофоров. И аз нямам поне едно цвете… (Оглежда се.) Какви хубави теменуги! (Чете надписа на паметника.) Ако вярваме надписа, любов е посадила тия цветя. И защо да не вярваме! На гробището иде само любовта. (Къса теменуги.) Омразата дохожда тук самб в ковчег, инак — не, защото се бои от гроба… Ела.

Мила. Тук искам. (Посочва му кръста си.)

Христофоров (кити Мила с една ръка, понеже тя се обляга на рамото му и той я обхваща с левицата си). Любовта, истинската любов, много често пристъпва прага на гроба с радост като праг на брачна стая. Какво знаем ние! Може би онова слияние на душите, към което хората се рват тъй мъчително, може би то е възможно само там. В предчувствие на туй, когато около нас заглъхне всеки шум… може би в предчувствие на туй човешката душа копнее по друг един свят… Често ние долавяме у себе си някакъв невнятен говор, който е сякаш една молитва за смърт. Ти обичаш ли смъртта?

Мила (го целува внезапно, после се заема да постави в петелката на палтото му няколко теменуги, които е взела от кръста му). Аз обичам само тебе. Аз мразя смъртта и се боя от нея. Как например бих отишла там и да те оставя — тебе! — тук? (Той прави движение да и целуне ръката, но тя, поставила вече цветето, подлога на устните му двете си ръце.) Но ако ти би отищъл преди мене, аз бих я обичала смъртта… защото ти би бил там… би ме чакал… (Сълзи бликват от очите й.)

Христофоров. Какви са тия сълзи!

Мила. Не обръщай внимание. Напоследък те идат някак по своему, без сама да зная какво чувствувам в момента. Подире, след като сълзите престанат, някакъв страх ме обзема, студ и страх. И тогава аз познавам какво си ти за мене.

Христофоров. Каквото си и ти за мене.

Мила. Не, Христо. Непременно има една разлика. Аз казах веднаж и на Чудомира. Ти имаш своите широки мъжки интереси: обществена дейност и още много нещо. Аз — аз имам само тебе… Аз те чакам просто като съдържание на моя живот… Много често съм мислила: може би от мене не излезе един човек, какъвто тряба, зная ли! От жената се изисква толкова нещо — и като се виждам… Чета — и като се сравнявам…

Христофоров. Мила, не знам дали бих те обичал друга!

Мила. Че аз нямам достатъчно характер дори за днешните обстоятелства! Но то се обяснява; погледни само: бях в гимназията, съвсем дете между децата…

Христофоров. Когато аз се вмесих в твоя живот? (Унесено.) Наистииа ти тряба да си била тогава съвсем малко момиче, почти дете. (Усмихнат.) О, тряба да ми е приличало — мене, като бях на двайсет и седем години… (Вмислено.) Странно нещо, аз нивга през онова време нямах едно чувство тъй или инак стеснявано от твоята ранна младост. Струва ми се, че винаги си била такава, каквато си днес. Любопитно, тогава приказвах ли с тебе тъй, както сега? Да, никога не е било по-иначе…