Читать «В полите на Витоша (Трагедия в пет действия)» онлайн - страница 22

Христофоров. Чудомир ми посочи тоя човек.

Мила. Аз едва се въздържах да не му наговоря грубости, още повече, като каза, че бил поканен от брата ми да живее у дома. Но после вече не чух да се поменува нещо подобно.

Христофоров. Той… бил с някакви намерения?

Мила. Идва почти всеки ден и се опитва да ми бъде приятен. Аз го търпя, въздържам се: всякога, когато той е пред мене, аз чувствувам презрението си към него во всичката му сила. И това ми прави особено удоволствие, много голямо удоволствие.

Христофоров. А брат ти, после?

Мила. Брат ми, той чак надвечер излезе от стаята си, някак странно успокоен и почти не говореше вече за тебе. Той ми каза, че по-напред мислел да ме изпрати дома, в провинцията, но сега намирал, че съм била по на сигурно при него, в София. Той добави, че щял да пише на родителите ми…

Христофоров. Писал ли е?

Мила. Не се съмнявам. Аз също писах в къщи, но никой не ми отговори; писах, разбира се, обикновени неща, само да изпитам почвата… Макар че съм надзиравана дори от слугините, макар че не мога да изляза вън от пътната врата — все пак не искам нищо повече от туй, да бъда тук.

Христофоров. Никак ли не си излазяла досега?

Мила. С Елисавета веднаж — и то не мина без история. На площада „Св. Крал“ снаха ми се дръпна: „Христофоров! Ела от тук…“ Без да слушам, аз продължих напред. Тя ме хвана за ръката… То беше една интересна сцена и кой знае дали някои минувачи не са ни забелязали. Оказа се най-после, чуе снаха ми се припознала… А за да бъда сега тук — о, как аз плаках! И да ти съобща — то беше много щастлив случай.

Христофоров. Брат ти, защо той не ме повика на дуел?

Мила. Той крещеше това в първата минута, но после не помена вече… Смешно е да се помисли.

Христофоров. За България — да. Но аз рекох, като е бил толкова озлобен…

Мила. Христо! Какво мислиш!

Христофоров. Аз? Нищо. Можеш ли допусна, че бих дигнал ръка да стрелям върху твоя брат! То беше една мимолетна мисъл, не и мисъл, а някакво смътно чувство… Аз сам не зная исках ли да кажа нещо. Също тъй не мога да си обясня и случката в градината: като че някоя чужда ръка подигна ръката ми, някаква чужда желязна ръка.

Мила. Но през всичкото време, когато аз говорех, ти едва ме слушаше… защото мислеше за друго. Нивга други път не си ме посрещал тъй, нито си ме оставял да говоря тъй дълго.

Христофоров. Аз съм щастлив, Мила, някак особно щастлив, като те усещам близо до себе си. След тоя обрат на нашия малък роман — и сред тая обстановка…

Мила. Где другаде! Тук единствено можехме да се видим.

Христофоров. Нима аз казвам нещо против това? Наопаки. Тая обстановка внесе мир в душата ми. Шума на живота, треската на града — чуеш ли тоя глух ромон! — като че всичко се спира там, на вратата, или се удря в някаква еластична паяжина и отскача назад. Струва ми се, че злоба, клевети, скандали са останали зад нас и че над всеки гроб е застанал по един дух и ни приветствува.