Читать «В полите на Витоша (Трагедия в пет действия)» онлайн - страница 25

Христофоров (я гледа трогнат и се оттегля от нея. Тя сяда на гробната ограда, като го държи заръката и иска да го накара също да седне. Той се освобождава полека и се обляга прав на паметника). Аз не бях навършил шестнайсет години, когато се затвори зад мене вратата на бащината ми къща — и се озовах без завет, без залък… Аз не пропаднах. Моя път в живота до днес е много кратък и дори прост. Пътя на душата ми, дълъг е той — и ми се струва, че съм изживял няколко живота… Победите ми, победи сякаш над самата съдба, ме направиха горд, самонадеян, непримирим со всичко, което противоречи на моята мисъл и чувство… Но понеже всичко ми противоречи, аз видях очарованията на живота, моите илюзии, да гаснат постепенно и мойте убеждения и идеали да губят реална опора… (Сяда при нея и взема ръката й.) И какво бих бил аз без тебе, моя почти единствена връзка со живота днес? Не ти мене — би трябало аз тебе да се моля, и не нощем, а при светлината на деня пред целия свят!

Мила. Говори ми още.

Христофоров. Би трябало аз тебе да се моля, защото ти си за моето мъжко дело онова, което е духа на един бог в неговото творение. Когато старите гърци са създавали култа на музите, те с туй са изповядали душата на мъжа…

Мила (с усмивка). Благодаря от името на всички жени.

Христофоров. Поета, философа, учения, политика, воина — ако стане чудо и им се каже, макар в най-високия момент на творчество или дело: „Изчезна жената от света!“ — те биха попитали: „Ще ни откаже ли гробове земята!“ Мъжът служи на жената и се жертвува неи — и телом и духом, на всяка стъпка, при всички обстоятелства. И момента на върховното тайнство, което мъжа себелюбиво е нарекъл окончателно превземане на жената, е всъщност момент на неговата велика жертва и страдание. В оня момент викът на жената само е вик на самозабравна радост, на получена дължимост, на удовлетворение… Мъжа живее за жената, а жената — за неизповедимите цели на битието…

Мила. Стискай ми ръката, стискай я силно, до дето извикам.

Христофоров. И когато аз слушам душата си — разбирам, че не мъжко себелюбие, а нещо много по-силно, нещо самовластно, че самата природа говори в моите мечти за тебе, в моите желания, казал бих дори, в моитезложелания. Да, защото понякога аз мечтая за тебе нещо, което би било зло. Бих желал… бих желал да те намерех на улицата сама, изгубена, много нещастна — и да ти дам всичко, за да бъдещ щастлива; да ти дам себе си до последна частица, за да бъда напълно щастлив.

Мила. Защо не ми стискаш ръката? Защо не стискаш по-силно! Колкото можеш, додето извикам. Още… Ти ме щадиш! (Подава малкия пръст на дясната си ръка.) Ето… не, на лявата, по-близо до сърцето, като в самото сърце… Остава ми един белег.

Христофоров (удивен). Но, Мила…

Мила (в притома). Той не иска! Истина ли не искаш?

Христофоров (я притегля към себе си и се навежда над ръката и. Чуе се щастливо охване). Доволна ли си?

Мила (сякаш бълнуваща). Какво казваш? Говори. Твоя глас е тъй особен днес. Когато ти говореше, аз не слушах, а виждах. Виждах бистри струи… Когато ти говореше, аз чувствувах като жаден човек насън… като жаден човек, който се навежда над един поток, пие и все пак гори от жажда. (Поглежда пръста си.) Но тъй — аз като че натопих устните си в потока… Ти ме щадиш. Изобщо, ти си много деликатен с мене. Бъди груб.