Читать «В полите на Витоша (Трагедия в пет действия)» онлайн - страница 21

Христофоров. Но аз забранявам!

Драгоданоглу. Забранявате… Забранете на себе си да давате поводи! Един такъв език от ваша страна — при онуй, което направихте в къщата ми…

Христофоров. Господине, в името на вашата сестра…

Драгоданоглу. Вие говорите в името на сестра ми! Вие се осмелявате да говорите в името на сестра ми! И какво е това на ръката ви? (Хвоща го.) Чий е тоя пръстен на ръката ви? (Христофоров става, Драгоданоглу също, без да му пусне ръката.) Ще свалите ли тоя пръстен от ръката си!

Христофоров (ниско, но енергично.) Не е тук място да мерим силите си. Както правите, всички нас гледат…

Драгоданоглу. Нека гледат, нека те познаят. Един съблазнител си ти и нищо повече. Дай тоя пръстен, пръстена на майка ми… Аз ще повикам да те арестуват, крадец.

Христофоров освобождава ръката си, удря една плесница на Драгоданоглу и се отместя настрана.

Един глас. Бият се, хей! Гласове на вестникопродавци. „Камбана-а“, вестник „Камбана-а“, отговора на турското правителство-о…

Христофоров (закрива с ръка очите си). Какво безумие!

Един гражданин и един служител се изправят на местопроизшествието, за да попречат на нова схватка.

Драгоданоглу подига от земята падналата си шапка и бъбре закани, от които нищо не се разбира.

Група приятели забикалят Христофорова с проявление на съчувствие.

Д-р Чипиловски се спира плах върху стълбата на казиното.

Вестникарския сътрудник (след като се е сблъскал с доктора, оглежда терасата и вади часовника си). Два и половина. Нашия вестник излазя на четири. Има време. Последно ехо от изборите!… (Хуква навън.)

Действие трето

КАРТИНА

Един ъгъл от гробището край София. Леко облачен ден. Христо Христофоров, сам, посърнал и замислен, седи върху оградата на един гроб, опрял гръб в паметник, засенен от „плачеща върба“.

Мила Драгоданова, облечена в черно, иде отвън, оглеждайки се. Тя забелязва Христофорова и протяга ръка към него. Христофоров става бърже и улавя ръката й.

Мила (прави усилие да надвие вълнението си и да говори спокойно). Аз те забелязах, щом шествието влезе в гробището. Ти добре направи, че се закри: имаше някои, които можеха да те познаят… Погребахме моята приятелка.

Христофоров. Да? Аз предполагах, че ти си ме видяла, и затова седнах. (С горчива усмивка.) И съм се скрил, без да зная, че тряба да го сторя…

Мила. Нима това исках да кажа? Наистина, аз се боях да не те забележат. Мислех си, как бих се върнала в къщи! Но аз никому не съм обещавала да не се срещам с тебе, Христо, въпреки всички мъчения.

Христофоров. Мъчения?

Мила. Какво е било, ти сам можеш да се догадиш… Получих и двете твои записки, които Чудомир ми препрати чрез стриковото дете. А защо ти не ми писа нищо повече освен настояването за срещата?

Христофоров. Необходимо беше лично да ти обясня всичко. Какво ще ми обясняваш? Стефан се върна след скандала в едно състояние — страх ме е да си го припомня. Той крещеше за дуел, крещеше за убийство — за работи, които нивга други път не съм слушала от него… Злобата му към тебе беше толкова силна, че той дори ме забрави — мене — като виновница на всичко. После той се затвори сам в стаята си. Оня… доктор… Чипиловски, които доиде с него, ни разказа тогава… Той искаше просто да ме ужаси от тебе — а то излизаше тъй смешно!