Читать «В полите на Витоша (Трагедия в пет действия)» онлайн - страница 24

Мила. Никога не е било по-иначе.

Христофоров. Ние бяхме на разходка към обсерваторията — г-н и г-жа Петрович, Стефан и Елисавета. Ти ми разказваше за една своя злополука при класна задача и каза внезапно, че би желала да бъда твой учител. Тои ме погдедна тъй… тъй смело и свободно… То бе едно мигновение. Нима дотогава аз бях мислил, нима дотогава ти беше мислила… (Мила утвърждава с глава.) Да?! Аз ти стиснах ръката…

Мила. — и ние се загърнахме в една обща тайна. Тайната на нашата любов. И аз останах едно не значително момиче — едно съвсем незначително и затворено момиче… Сега виждам, за да бъда насаме с моята сладка тайна, аз бягах от хората, или пък ако отивах между тях, то беше — тебе да търся.

Христофоров. Както и аз, Мила.

Мила. Не, Христо, у мене това е непременно другояче. Няма мигновение, през което да не съм мислила за тебе. Повечето време ти си далеч от погледа ми — но аз те извиквам во въображението си, аз те питам, отгадавам. И погледа ми никога не може да те обхване. Какво съм аз? Моя дух покрива само няколко нищожни частици от тебе.

Христофоров. Ти не познаваш себе си…

Мила (прекъсва). Аз се познавам. Не съм правила нищо друго освен да диря в себе си онова добро и светло, което бих могла да ти донеса и дам. Видиш ли, как свободно говоря за това — аз? Аз се слушам и сама се учудвам. То се дължи, види се, на тая продължителна работа, да търся в себе си, дето… дето намерих много неща, но така противоречиви… Аз на зная кое да нарека добро и кое лошо, кое светло и кое тъмно. Аз имам нужда от твоето присъствие, Христо, от твоя поглед… от твоето дихание… Сякаш душата ми е една пустиня, в която може да цъфне живот само след като я ороси твоето дихание. Но имам ли аз душа? Струва ми се, че съм едно бездушно тяло, само тяло, което чака твоята душа, предопределена да се въплъти в него.

Христофоров. Ти си жена. Мила, истинска жена, вярна на своята природа. Аз благославям всички богове, че са те опазили незасегната от варварския нокът на нашето време, на нашата буржоазна цивилизация и всички нейни юродиви порождения.

Мила (тихо усмихната). Но кажи ми кои именно богове благославяш ти! Мене е нужно да зная някой бог, за да бъда по-малко смешна пред себе си. Вече от няколко месеца аз почнах… и да се моля. Кому — отначало не знаех. Ти ми каза веднаж, че не вярваш; не зная дали не тъкмо оттогава изчезна и моята вяра…Все паказпочувствувах нужда от молитва — и почнах да се моля; всяка нощ, преди сън. Кому и защо — отначало не знаех. Току тъй, заставах на колене…

Христофоров (притегля я до себе си). Моли се, дете! То е хубаво. Моли се всякога. Моли се и за ония, които също тъй чувствуват понякога нужда от молитва, а не могат да се молят…

Мила (закрива лице на гърдите му). Но аз още на третата нощ открих… Открих кому се моля. Христофоров. Кому?

Мила (дига глава, просто). Тебе.