Читать «В полите на Витоша (Трагедия в пет действия)» онлайн - страница 19
Пейо Яворов
Христофоров. Кажете направо: аз не трябаше да злоупотребявам с доверието?
Драгоданоглу. Ако вие употребявате тия думи.
Христофоров. Аз мисля, че днес, в тоя момент, когато съм при вас с намеренията на честен човек, не бива да гледате така.
Драгоданоглу. Какво да направя, много обстоятелства не ми позволяват да се отнеса в случая другояче. Помните ли, едно време аз почти не се намесих в разпрата и ние си останахме познати. Тогава баща ми, който беше тук, ви изпрати заловените писма во Франция, да — или бе Швейцария? — и аз счетох историята приключена, като я отдадох на временно увлечение. И вчера, изведнаж, можете да си въобразите моето… моето удивление…
Христофоров. Но, нели ако историята е продължила въпреки вашето знание и дори желание… нели то значи, че нямаме работа с едно, както казахте, временно увлечение… а с едно дълбоко чувство, което, мисля, заслужава да бъде уважено.
Драгоданоглу. Хм, не искам да ви противореча. Но да бъде то, чувството ви, одобрено, на всеки случай — не. Защото-о…
Христофоров. Защото?
Драгоданоглу. Аз не виждам разума в тая работа, г-н Христофоров!
Христофоров. Наистина не ви разбирам.
Драгоданоглу. А че какво е вашето положение най-напред.
Христофоров. Моето положение… Аз тряба да мисля за него, при една тъй решителна стъпка.
Драгоданоглу. А пък аз тряба да мисля и за сестра си. И не е само това. Понеже говоря открито, вашето интимно минало…
Христофоров. В моето минало няма нищо, което не би могло да бъде известно на цял свят, и нищо, за което би трябало да се срамувам.
Драгоданоглу. Еднаж вие бяхте дори годеник!
Христофоров. Сгодиха ме хорските езици, за да обяснят горещината, с която бях подел толкова своеобразния процес на оная жена. Делото заслужаваше моята страст, показаха го принципиалните спорове, които поникнаха около него в нашия юридически печат… Но какво приказвам: никой по-добре от вас не знае безосновността на всички слухове по тоя повод.
Драгоданоглу. Кой знае! Тогава вие ми говорехте едно, а хората — друго.
Христофоров. Г-н Драгоданоглу, вие ме поставяте в смешното положение на обвиняем, който се оправдава. Аз ще свърша с две думи: вески от нас носи в душата си едно собствено предопределение по силата на своя характер, темперамент и тъй нататък по-едри или по-дребни неща. За миналото, за своето минало, аз нито се хваля, нито съжалявам: то е било такова, каквото само е могло да бъде, и нищо повече. Имайте го, ако щете, пред вид — забравете го, ако можете: то е ваша работа. Мене днес интересува само една дума, която — и да говорим, и да не говорим по-дълго — зная, че е готова отнапред. Кажете я.
Драгоданоглу. Прав сте. Ще ви я кажа веднага. Благодаря за честта. Ще съобщя на родите-лите си и нека те решават: в такива случаи решителната дума принадлежи тям. Колкото се отнася до мене, аз ще ви кажа… повечето щеви посъветвам… като зная какво ще отговорят родителите ми и като съм готов да се съглася с тях… Вие обичате преките думи…
Христофоров
