Читать «Когато гръм удари, как ехото заглъхва» онлайн - страница 23

Попович (става и говори през сълзи). Дай си ръката. Аз вярвах в това. Не бях ли казал: нищо не е било и нищо няма. Последните дванайсет часа не съществуват и ти сега слазяш от парахода…

Данаил (глухо, като навежда глава). Аз сега се качвам на парахода.

Попвич. Ти сега се качваш?

Данаил. Още днес.

Попович. Ти все пак заминаваш?

Данаил. Да. Аз не съм вече от тая къща.

Попович. Ти?

Данаил. Татко, ти по-късно ще ме разбереш… Сега аз ще искам само едно: след известно време да изпратиш Олга при мене… ако тя не престане да го желае.

Попович. Преди малко аз друго разбрах!

Данаил. Онова, което говорих, е в душата ми тъй, както го изказах. И да остане то завинаги така, аз трябва да се махна.

Витанов. Господа, искрено съм трогнат от всичко, което видях тук… Ако би ми било позволено, аз бих казал, че е по-уместно младия човек да замине. Но то ще бъде злоупотребление от моя страна — да говоря още, — затова се оттеглям…

Попович. Останете. Вашето присъствие не е още излишно.

Данаил. Татко, аз искам да се махна, за да изчезне миналото… Това е необходимо колкото за самия мене, толкова за тебе и за майка ми. Аз съм олицетворена лъжа между вас двама ви.

Попович. Лъжата, сине мой, не е тъй страшна, както хората си мислят. Понякога тя може да ни научи на големи истини. Ти сам се нарече лъжа… Но има ли по-хубава истина от оная, за която твоята душа свидетелствува? Колкото се отнася до майка ти, нека това не те смущава: за нея ще ни каже г-н полковника…

Витанов (иска да се вмеси). Но…

Данаил отива при Поповича, закрива лицето си на рамото му и почти ридае.

Попович. Успокой се. Недей обвиняав майка си.

Данаил. Ти ли говориш това!

Витанов (виновно). Преди един час госпожа Бистра искаше а ми остави една записка в бюрото на хотела. През това време аз излазях и като я видях, говорих с нея. В две думи тя ми обясни какво е било тук и ми препоръча… говорихме за това!

Попович. Г-н Витанов, жена ми беше при вас да иска покровителството ви за Данаила. На езика ми е по-раншния въпрос: не е ли тя всецяло под ваше влияние Има една мрежа от неща уж много ясни, а все пак тъмни… Чуйте: сега е часа на ликвидацията. Вече няколко пъти казвам: можете да говорите открито!

Витанов. Аз ви казах още отначало, че съм готов за всички сллучаи, ну… а сега — повече, отколкото по-рано. Не питам вече за моя дълг, а какво ще ми бъде оставено да направя.

Попович. Прочее?

Витанов. Ничего, дальше!… Какво друго има в моя власт?

Данаил. С мене заминава и майка ми…

Попович. Ти си говорил с нея за това?

Данаил. Ще го поискам.

Попович (с мъка). Може би тя мисли за развод.

Данаил. Не е чудно. Но аз искам тя да замине с мене — и ще замине.