Читать «Когато гръм удари, как ехото заглъхва» онлайн - страница 24
Пейо Яворов
Попович. Нужно ли е туй?
Данаил. Да, поради твоите подозрения.
Попович. Моите подозрения не задължават никого към нищо. Те са може би и безосновни.
Витанов. Позволете да се вмеся: те са безосновни.
Попович. Но, между другото, ние не знаем какво Бистра сънува за своето щастое. И не трябва да й пречим.
Данаил. Един син при известни обстоятелства може да каже, че няма баща. Една майка никога не може да каже тъй за своя син. Тя е жертвувала всичко, за да го има, и ще жертвува себе си, за да го запази. Тя е длъжна да стори това заради него, инах защо му е дала живот!
Олга
Данаил
Олга
Бистра
Витанов. Изпратих подпоручика Друмев, защото ми се видяхте доста смутена… а всеки разбира, както може…
Попович. Той намери у нас само деликатна обноска.
Бистра. Нека бъде тъй.
Данаил. Майко, аз заминавам след пладне с Олга — и с тебе!
Олга
Попович. Аз моля…
Бистра. Олга ми разказа някои неща. Аз зная какво би молил ти. Недей ми бърка!
Данаил. Майко, какво ще правиш тук! Аз мислех, че трябва да замина сам… но ти уверена ли си в себе си?
Бистра. Какво означава това питане?
Данаил. Мога да ти кажа какво означава то!…
Бистра. Не.
Данаил. Да, да, понеже аз не съм измислица. Но ако не може да изчезне греха на миналото, може ли да се заличи съмнението поне в настоящето?
Бистра. Не.
Данаил. Значи нищо не може да се върне!
Бистра. Всичко може да се поправи.
Данаил. Именно тъй исках и аз… Нели може? Дори след акто беше в хотела при г-на витанова?
Бистра. Какво от това, че съм била в хотела при него?
Данаил. О, знам ли аз!…
Попович. Данаиле, никой не съди майка ти!
Витанов. Аз не разбирам…
Бистра. Аз разбирам… няма нужда никой да ме оправдава…
Данаил