Читать «Когато гръм удари, как ехото заглъхва» онлайн - страница 22

Витанов. Но аз съм честен човек, Попович!

Попович. Аз не решавам противното, додето ви признавам едно право… Почакайте, да свършим. (Тръгва към вратата.)

Данаил се явява там и твърде смутен, иска да се върне.

Ела. За тебе идех.

Данаил. Аз погледнах за мама… (След малко колебание отива при Поповича и целува полека превързаната му ръка.) Добро утро, татко. (Застава извърнат по начин да не вижда Витанова.)

Попович (го целува по бузата и промълвя развълнуван). Благодаря, мило момче.

Неловко мълчание.

Данаил. Необходимо ли е моето присъствие, тук?

Попович (го хваща за ръка). Да… Седни при мене. (Те сядат заедно на канапето.) Г-н полковника е дошъл да поговорим — и аз намирам, че това е необходимо: да поговорим като разбрани хора. (Поглажда косата му.) Колко измъчен изглеждаш ти! (Мълчание.) Данаиле, виж колко спокоен съм аз… Ако погледнеш на всичко като мене…

Данаил (едва чуто). За какво е думата?

Попович. Думата беше за това … (Търка си челото.) Да, г-н полковника дойде… (Внезапно и решително.) Той е тук с искането на истинския баща…

Данаил (се изправя, изглежда полковника, сетне навежда глава и говори с горчива твърдост.) Аз съм пълнолетен, вече мъж и не търся един баща, който да ме признае за свой син, нито дори просто да ме счита за такъв… Наиситна, онова, което се разкри снощи, ме туря в особено положение, но повече? Господине, аз съм благодарен за живота, който ми е даден, и питам сърцето си, но ето: аз ви гледам и (тихо) вашето присъствие неми казва нищо… Аз не ви познавам!

Витанов (смутен). Струва ми се, че съм криво разбран или лошо съм се изразил. Не съм дошъл никому да се налагам, вот… Едно чувство на дълг ме доведе само да заявя готовността си на всичко… като не знаех каква позиция ще заеме Попович. С позволение, каквито и да бъдат вашите чувства и мисли, отличен момък, ну, ще го кажа: вие сте ми скъп.

Данаил. Едва ли има друг човек, богат с обич, като мене: всички ме обичат…

Попович. Данаиле…

Данаил (на полковника). Аз не искам да ви обиждам, господине: това би било неуместно днес и тук … (Увлечен.) В тая къща ридае едно мълчаливо страдание, пред което трябва да се благоговее. Това най-добре виждате вие, щом в тая минута можете да…

Попович. Данаиле, моля!

Витанов (с приятно чувство). Нека продължава: той говори хубаво.

Данаил (по-тихо, все на Витанова.) Вие казвате, че сте мой баща, и всички ме карат да вярвам това. Добре, вие сте мой… мой физически баща, ако може да се каже тъй… (към Поповича) и ако ми е позволено да говоря свободно.

Попович. Ти решаваш своя въпрос…

Данаил. Понеже въпроса за моя баща е поставен, когато съм вече възрастен, той може да се разреши само от мене, казах го и по-рано… Тук ми идва н аума едно нещо: от другарите, които съм имал, едва ли ще се намери на десетте един, който не би бил доволен да нямаше своя баща. Естествено: тях, синове и бащи, свързва само залъка и често те са чужди един надруг, отколкото всички останали хора помежду си…

Попович. Не бива да съдим хората произволно.

Данаил. Аз не съдя никого, но си мисля: когато се изменят материалните условия за човешки живот и той стане някак по-духовен… може би само тогава хората ще чувствуват туй, което случайно чувствувам аз сега, в своето нещастие… Навярно те ще признават като мене един баща на своята душа, а не бащата по неизбежностите на природата… Аз изгубих баща си и ето: вече не ме е страх да произнеса тия думи, защото го намерих отново!