Читать «Когато гръм удари, как ехото заглъхва» онлайн - страница 21

Витанов (вкрадчиво). Вие казахте, че въпроса е вън от нашите ръце; как трябва да се разбира това?

Попович (едва ли дочул, разсеяно). Да, въпроса…

Витанов. За сина и майката.

Попович (трепва). Нищо, господине, не чухте ли! Аз ви казах: за мене нищо не се е променило. Колкото за тях, те ами имат думата за себе си. Но аз вярвам, че и за тях ще бъде същото…

Витанов. Мислите ли?

Попович. Какви са вашите основания да се съмнявате?

Витанов. Майката препорячва сина на моите грижи при случай на нужда.

Попович (силно развълнуван, сяда). Тогава, за да разбера всичко това… аз чакам осветление от вас. Вие занете повече от мене, какт сте занели повече през толкова години… Говорете!

Витанов. Какво да говоря!

Попович. Искам да чуя какви са намеренията (с мъка)… на жена ми… Вие знаете всичко от нея?

Витанов. От кого другиго?!

Попович (като на себе си). Аз трябваше да се сетя веднага… (Мисли.) Бистра… Но какво странно има в това!… (Страда мълчаливо.)

Витанов (трогнато и виновно.) Едно фатално стечение на обстоятелствата…

Попович (с много болка). Аз бях повярвал, че имало само един фатален момент — някога… Сега аз виждам: срещата на един мъж и една жена, едно съпружество е било фатално!… (Стреснат от своите думи, тихо.) А кой знае… Може би аз не съм прав. (Като замиращо ехо.) Кой знае…

Витанов навежда глава смирено.

Но аз още не съм се попитал: отде, как изпъкна целия въпрос за Данаила… Толкова пъти от снощи това минава през главата ми и не е спряло! Да, да… Очевидно, всичко е свързано с вашето пристигане тук. Повече от двайсет години мълчание… защо едва снощи да бъде нарушено то!

Витанов. Вярно. Аз съм причината.

Попович. Вие ме питате за моите намерения… Аз ви питах за намеренията на жена ми… Какви са вашиет лични намерения — ето кое трябва да се знае!… (Ходи.) Кажете направо: какво е разпоредено да бъде! Нима се опасявате, че ще ме изненадате или съкрушите? Недейте ме жали … (Тихо и болезнено.) Когато човек губи, по-малко мъчително е да изгуби всичко, отколкото да спаси една част. Спасеното ще му напомня по-живо изгубеното, без да му позволи скръбта напълно… (Като че е забравил чуждото присъствие.) До днес аз не познавах страданието. Моите понятия за него бяха твърде смътни. Днес забелязвам, че ти има вкуса на някакво сладострастие… Да, да! Като че сега душата ми е по-пълна и по-реална. Сякаш по-рано съм я пълнил само с дим; разбира се, с дима на измислиците… Човек трябва да живее на земята, а не да се движи иаз облаците, като … (Една гримаса, която иска да бъде смях, сгърчва лицето му. Търка си челото, тръсваглава и се обръща към полковника.) Значи… какво искате вие.

Витанов (тихо). Не знам… Чакам развитието на събитията.

Попович (застава и го гледа). Някога след бунта, когато… когато се криехте в чифлика… аз попитах: какво искате, на какво се надявате, като въстанахте. Тогава вие ми отговорихте тъкмо с тия думу: „Не знам!“