Читать «Когато гръм удари, как ехото заглъхва» онлайн
Пейо Яворов
Пейо Яворов
Когато гръм удари, как ехото заглъхва
УЧАСТВУВАТ:
САВА ПОПОВИЧ, земевладелец
БИСТРА, негова жена
ДАНАИЛ, техен син
ОЛГА, тяхна възпитаница
ПОЛКОВНИК ВИТАНОВ
Действие първо
КАРТИНА
Витанов. Н-да-а. Точно вчера все ето было! Толкова години…
Попович. Нашият Данаил е живата мярка за това време.
Витанов. То беше под стария дъб, в градината на чифлика. Там ме посрещна ти. Помниш ли: беше толкоз тъмно, че не можехме да се здрависаме.
Попович. Наистина, двайсет и три години…
Витанов. Не, една по-малко.
Попович. Че Данаил е на двайсет и една!
Витанов. Вот, ти обърна моята история наопаки. Аз не съм гонил Батенберга, а се бунтувах против регентството…
Попович. Тъй, тъй, тъй. Февруарският бунт през осемдесет и седма. Данаил се роди в края на ноември същата година.
Витанов. Аз се радавм, че министерството изпрати мене за тая ревизия в тукашния гарнизон. Когато вие предпочитате Букурещ и не стъпвате в София!
Попович. Е, да, видяхме се най-сетне. Па нели си тук и утре ще видиш Данаила… Бистра, портрета отзарана беше тук, а сега — изчезнал.
Бистра. Той трябва да е в моята стая.
Попович. А! Витанов! С какъв тон беше казано това! Да речеш, че ревнуваме сина и нарочно сме скрили портрета му.
Витанов. Много съм любопитен да го видя.
Попович. Майка… Закъсняването на парахода я безпокои. Всъщност — тревогата я обхвана ненадейно тази вечер.
Витанов. Н-да, майка… Данаил — колко години вече той е в Париж?
Попович. Четири. Още една и свършва.
Витанов. Адвокат ли ще става?
Попович. Адвокат? Ба! Не бих се радвал.
Витанов. Тогаз!
Попович. Разбира се, ще го оставя сам да избира, както сам избра и науката си. Той почна с история и продължи с правото.
Витанов. Навярно бълнува нещо?
Попович. Той ми писа още преди две години, па немалко охота за спор показа и миналото лято, когато беше тук.
Витанов. Попович, не зная дали упътваш младия човек с достатъчно строгост.
Попович. Всичко е тъкмо по възрастта му. Той няма никакви изключителни дарби, но аз не се безпокоя: не дарбите са за гордост, а онова, което човек прави сам от себе си. Моето момче е много, много умно. Ще видиш: от него ще излезе един хубав човек.
Витанов. Какъв например?
Попович. Какъвто се намери той сам в душата си. Догодина, като завърши образованието си, ще го пратя да поговори со себе си под стария дъб.
Витанов. В чифлика?
Попович. Разбира се, там. Като мене някога. Дори еднакво придружен.
Витанов. Придружен от кого?
Попович. От оная пеперудка, която преди малко ти хареса толкова много: Олга.
Витанов. Ще го жениш ли?!
Попович. Аз нямам нищо против, защото те се обичат.
Витанов. Толкова млад!