Читать «Когато гръм удари, как ехото заглъхва» онлайн

Пейо Яворов

Пейо Яворов

Когато гръм удари, как ехото заглъхва

Събитието се извършва в един източнокрайдунавски град през лятото на 1908 г.

УЧАСТВУВАТ:

САВА ПОПОВИЧ, земевладелец

БИСТРА, негова жена

ДАНАИЛ, техен син

ОЛГА, тяхна възпитаница

ПОЛКОВНИК ВИТАНОВ

Действие първо

КАРТИНА

Салон в къщата на Сава Попович с изящно проста наредба. Надвечер.

Сава Попович и полковник Витанов разговарят при една маса. Бистра, на друга страна, плете нещо — страдно внимателна към разговора на мъжете.

Витанов. Н-да-а. Точно вчера все ето было! Толкова години…

Попович. Нашият Данаил е живата мярка за това време.

Витанов. То беше под стария дъб, в градината на чифлика. Там ме посрещна ти. Помниш ли: беше толкоз тъмно, че не можехме да се здрависаме.

Попович. Наистина, двайсет и три години…

Витанов. Не, една по-малко.

Попович. Че Данаил е на двайсет и една!

Витанов. Вот, ти обърна моята история наопаки. Аз не съм гонил Батенберга, а се бунтувах против регентството…

Попович. Тъй, тъй, тъй. Февруарският бунт през осемдесет и седма. Данаил се роди в края на ноември същата година.

Витанов. Аз се радавм, че министерството изпрати мене за тая ревизия в тукашния гарнизон. Когато вие предпочитате Букурещ и не стъпвате в София!

Попович. Е, да, видяхме се най-сетне. Па нели си тук и утре ще видиш Данаила… Бистра, портрета отзарана беше тук, а сега — изчезнал.

Бистра. Той трябва да е в моята стая.

Попович. А! Витанов! С какъв тон беше казано това! Да речеш, че ревнуваме сина и нарочно сме скрили портрета му.

Витанов. Много съм любопитен да го видя.

Бистра отива за портрета с очевидна нервозност.

Попович. Майка… Закъсняването на парахода я безпокои. Всъщност — тревогата я обхвана ненадейно тази вечер.

Витанов. Н-да, майка… Данаил — колко години вече той е в Париж?

Попович. Четири. Още една и свършва.

Витанов. Адвокат ли ще става?

Попович. Адвокат? Ба! Не бих се радвал.

Витанов. Тогаз!

Попович. Разбира се, ще го оставя сам да избира, както сам избра и науката си. Той почна с история и продължи с правото.

Витанов. Навярно бълнува нещо?

Попович. Той ми писа още преди две години, па немалко охота за спор показа и миналото лято, когато беше тук. (Весело.) „Ти, татко, си един своеобразен хуманитарист — така ми писа, — но ако беше в Париж, щеше да бъдеш голям социалист.“

Витанов. Попович, не зная дали упътваш младия човек с достатъчно строгост.

Попович. Всичко е тъкмо по възрастта му. Той няма никакви изключителни дарби, но аз не се безпокоя: не дарбите са за гордост, а онова, което човек прави сам от себе си. Моето момче е много, много умно. Ще видиш: от него ще излезе един хубав човек.

Витанов. Какъв например?

Попович. Какъвто се намери той сам в душата си. Догодина, като завърши образованието си, ще го пратя да поговори со себе си под стария дъб.

Витанов. В чифлика?

Попович. Разбира се, там. Като мене някога. Дори еднакво придружен.

Витанов. Придружен от кого?

Попович. От оная пеперудка, която преди малко ти хареса толкова много: Олга.

Витанов. Ще го жениш ли?!

Попович. Аз нямам нищо против, защото те се обичат.

Витанов. Толкова млад!