Читать «Когато гръм удари, как ехото заглъхва» онлайн - страница 20

Олга твърде учудена излазя.

(Говори след нея.) Ти иди за леля си веднага . (Остава сам и се разхожда.)

Витанов (влазя решително, като прикрива смущението си и с малко нахалство). Аз съм тук…

Попович (след кратко мълчание, като е застанал). Виждам.

Витанов. Аз съм тук, за да взема всяка отговорност върху себе си.

Попович (с горчив усмех). Това е едно много рицарско движение… Но, господин полковник, аз не виждам негоавата цел.

Витанов. След всичко станало во вашия дом…

Попович. А, тъй, вие знаете … (Помисля.) Всичко, което е станало в къщата мизасяга само мене.

Витанов. Искате да кажете, че аз съм тук не при чем.

Попович. Очевидно.

Витанов. Аз помислих да се туря на ваше разположение — за всеки случай… Преди всичко човек може да изгуби хладнокръвие — и…

Попович. Както виждате, излъгали сте се ( С чувство.) Господин полковник, аз казвам, че сте се излъгали, запомнете това — и помислете върху него… И ако смятате, че сте ми нанесли някаква обида или че сте били недостатъчно коректен приятел и ако това е наистина тъй… И вие все пак разберете, че сте се излъгали — аз ще бъда бапълно удовлетворен !… (Вглежда се в полковника.) Аз говорех глупости, не зная какво говоря… витанов, вие нямате никаква работа тук и аз не диря нищо от вас!

Витанов. Понятно. Но пак…

Попович. Господине, вие нямате никаква работа тук!

Витанов. Позволете… (Меко.) Аз ви съчувствъвам — и…

Попович (бързо). Вие ме жалите? Няма ли да искате извинение?! И то би било много рицарско…

Витанов (глухо). Не.

Попович. Какво тогава?

Витанов (твърдо). Искам да зная какво възнамерявате!

Попович. Вие искате да занете… Преди малко едно дете също ме питаше какво ще бъде занапред… Олга имаше своите основания… мислители, че и вие имате своето право?

Витанов. Аз го имам.

Попович. Вашето убеждение ми стига, за да ви призная правото… Бързам да ви успокоя…

Витанов. Аз съм готов на всичко изходи.

Попович. Да?

Витанов. Ако последва разрив във вашето семейство…

Попович. Разрив в моето семейство?

Витанов. Искам да кажа, ако нещи ви спира, в даден случай…

Попович. Вие сте готов да ме улесните? Или… или… да предупредите скрупулите, които бих имал пред вид бъдещето на…

Витанов. Пред вид тяхното обществено положение.

Попович. Това ли?

Витанов. Казано направо!

Попович (гледа го продължително). Вие желаете такъв изход!

Витанов. Попович, аз обичам своя син.

Попович (объркано). Да, да, вие сте негов баща… зная това от снощи.

Витанов. Понятно е, че…

Попович. Да, да… Само почакайте малко… Исках да кажа, че това е хубаво от ваша страна…

Витанов. Аз бих…

Попович. Почакайте… Все пак аз не виждам причината… Въпроса е вън отмоите и вашите ръце… (Замисля се.) полковник витанов, аз имах едно лъжовно щастие. Днес хората биха казали, че преживявам едно нещастие. И то е лъжовно !… (Унесен.) Какво исках да кажа аз! Да, всичко, което не е разум, е лъжа, защото е временно, смъртно… Само нашия чист разум е безсмъртна частица от вечния бог… Всичко друго е или предразсъдък, или инстинкт, или … (Внезапно.) Не, исках да кажа нещо за родителството… Малката Олга знае повече от всички… (Мисли, после говори тихо, на себе си.) Какво друго мога, освен да изживея живота си в правда! Това е единственото истинско щастие, до което човек може да се възмогне…