Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 9

И то беше сън. Тебе, която чакам, теб виждах аз в оная, която си отиваше…

Гръмотевици заглушаваха шума на трамвая, едри капки дъжд биеха дебелите стъкла на вагона, небето плачеше над земята.

Весело начало

Аз ще разкажа забавителното начало на моята „хероическа“ кариера, като спра на тоя весел и тъжен за спомняне 10 февруари 1902 година.

Ние сме минали границата едва преди 3–4 дни и пътуваме навътре. Тая нощ на съмване пристигнахме в село Гърлено (Кочанско) — 13 души, — фатално число. Една къща върху гол рът, заедно с една плевня и кочина, съставяваше отделна селска „махла“, половин или цял час далеко от други „махли“. Вече е след пладне. Ние сме се наспали и шумим всички наедно сред дима на огъня и цигарите. Един се кърпи, втори поправя цървулите, трети чисти пушка, четвърти пуща шеги или тананика някоя песен. Изведнъж в етаята се втурна другаря ни Григор Попов, разградчанин, с разпасан пояс, прехвърлен на шия.

— Кавалерия, турска кавалерия!

Силно изненадани, ние се натъкмихме за половин минута. Втурна се и една баба, хазяйката:

— Боже, изгорехме! Боже, турците, боже!…

Ние се изсипахме навън и заехме пълзешком позиции на 20–30 крачки от къщата, зад разпилените по ръта едри каменни блокове, сякаш нарочно приготвени за нас. На изток и север се откриваше широка равнина, от която ни делеше малка, но пропастно вдълбана река. На запад и юг се възправяха голи и ле-систи висоти. Из тяхната гънка се появи „неприятеля“, преди още да се настаним зад камънаците. Те бяха деветима суварии арнаути, които навързаха конете си зад къщата и влязоха там, дето се бяхме разполагали преди две минути. В очакване да бъдем нападнати, ние пълзим — един насам, друг нататък — по съседните позиции и споделяме впечатления, недоумения и предположения. Ето при мене Васил Попов, старозагорчанин, 24–25 годишен момък, бивш учител из македонските села, който ще се отдели в Малешевско с част от момчетата като районен войвода и агитатор. Аз поглеждам часовника си.

— Колко е? — пита той.

— 2 и 40.

— Мм — рано. Ако се заловим, ще имат време да повикат аскер.

Но друго мисля аз:

— Васка!

— Що?

— Ако ме убият, виж какво ще те помоля — ако ме убият… аз не искам часовника ми да падне в турски ръце! Още повече, че не е мой, а ми е даден да си служа временно… Знаеш ли, тоя часовник бил купен през 1880 година за 84 лева!

— Брей! Чакай да го видя!

— Чужд е, а пък не се досетих да го повърна. Така че, като ме убият, ето на, ще го намериш тук, отвътре в антерията. Когато идеш в България, ще го върнеш…

— Ами кому?

— Аз казвам адреса.

— Ще забравя! — отвръща Васил с най-голяма сериозност.

— Дай тефтерчето.

Бедния Васил! Той не знаеше в тоя комичен момент, че нявга аз ще се смея горчиво, защото ще се смея сам. Подир една година ние пак се лутахме из Македония — аз отсам, а той отвъд Вардара. Една пролетна нощ, пак така с другари, Васил бива изненадан от турци в битолското село Баница. Неприятелския залп го посреща на излазяне от къщната врата и той пада пронизан от няколко куршума…