Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 10

Подир малко се подаде хазяина, като пъдеше пред себе си невидими кокошки. По тоя предпазлив начин той приближи и ни каза, че сувариите се разположили да ядат. Една раница, Григоровата, и една кама, не помня чия, бяха забравени в къщи. Бабата ги прибрала пред очите на арнаутите. Озъртайки се в още неиздимения тютюнев дим, те се задоволили само да кон-статират:

— Бабо-о, не арни люге шетат по вас… Пали, пали огина, дай яйца…

С почти равни сили, както бяхме, „врага“ не посмя да ни нападне и се престори, че нищо не вижда. И ние тръгнахме надоле край реката, като оставихме по брега за наблюдение само Никола Савов от Белоградчишко, бивш фелдфебел, в дълго кепе и кожена шапка, приличен на овчарин. Далеко из полето кръстосваха пешаци, а на двесте крачки отнас премина и един конен турчин. Но никой не можа да ни забележи. Савов маневрираше горе и командуваше движението:

— По-тихо, нещо ми се вижда из драката. Бърже напред, няма нищо… Хе татък вървят хора… Чакайте да видим накъде…

Уви, подир един месец Савов загина со шестима другари почти на същото място. Заобиколен от многоброен аскер, той не бе честит да изведе дружината си, както нас сега.

Към 5 часа, вече по здрач, ние достигнахме друга гърленска махла върху голо бърдо — пак една къща, плевник и стърга за овце. Там намерихме царевичено брашно, попарихме го в солена вода, нагълтахме се бърже-бърже и тръгнахме към друго село.

Редицата ни се виеше из нощните мъгли по ридищата като някоя въсеница. Подир 2–3 часа изнемогата бе обща. Ние поехме една висота, която ми се видя безкрайна. Без каква да е болка, аз почувствувах лявата си нога изтръпнала и мъчно подвижна. Опипвам горната бедрена част: подуто и твърдо.

— Сега я оцапах! Васка!…

— Фу, изтрепахме се днес — мърмори приятеля ми и поема дъх дълбоко; — ти умори ли се?

— Остави умората, ами друго, по-лошо! — съобщавам аз с отчаяние.

— Хъ. Що?

— Схвана ми се ногата. Отекла.

Васил пипа в тъмното:

— Брей, брей, що е това! Твърдо като камък. Боли ли?

— Не. Чудно. Не боли.

— Хай дявол да го вземе, как се случи!

— Ето, не мога да пристъпя. Няма друго спасение, ще се застрелям. Защо да преча на другите, па и сам да се мъча!

Дружината се трупа около мене. Съжалението е общо. Всеки иска да бъде лекар. Консулта решава един масаж. А между туй аз съм разпасал вече километрически пояс. Двама запретат ръкави и чакат. Аз правя страдалчески гримаси, готов да завайкам.

— Къде бе, къде е?

Пипам — спаднало. Господи, възможно ли е! Тук затекло, там затекло, най-после го намирам в джеба на панталона си. Магесниците, които някога се забавляваха с високославния ламаншки рицар, днес бяха насочили злобата си върху мене. Те превърнаха отока в една „изгубена“ кърпа за брисане лице, чифт вълнени ръкавици и още някои дреболии. През деня, като се прибирахме набърже, аз съм натурял всичко кой знае как в тоя джеб, който никога не ми служеше, защото бе всякога покрит от пояса. Края беше един гръмовит смях, като забравихме всяка предпазливост.

След полунощ ние стигнахме гонения пункт и се нахвърляхме почти един върху други в една тясна стаичка. Калканджията, славен хъш, одринчанец, ме дръпна за кепето: