Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 8

Само една златна къдрица, изпаднала от косите на младата жена, се развяваше изпод широката и лятна шапка и поглъщаше моето внимание. Мъжа, който говореше нещо с обидно прекалена учтивост и същевременно впиваше ехидни погледи в жена си, почти не съществуваше пред очите ми. Пред мене оживяваше майската вечер след отминалия дъжд — и девойката на прозореца. Тя притискаше над челото си непокорни къдрици, отделени като тая сега от разкошните и коси — и зовеше. Подир малко аз я усещах на гърдите си цяла трепет и устните ми дишаха всичкия пламък намладата пролет. Сетне вече идеше нещо, което в тая минута правеше да тръпна — нещо мрачно и страшно.

Златната къдрица на младата жена, развяна изпод широката и лятна шапка, ме освобождаваше от една магия. В стройната фигура, която стоеше пред мене с изгледа на олицетворено съкрушение, аз познавах, като през чезнеща мъгла, същество близко. В името на живота и младостта, в името на всички майски вечери, в името на взаимната наша любов тая жена ми принадлежеше!

Но мъжа посегна и хвана увисналата къдрица, за да я тури под шапката на жена си. И сякаш чак тогава ми стана ясен смисъла на отчаянието, изписано по нейното лице. Стори ми се, че дългите пръсти, които прибраха къдрицата, потънаха в сърцето ми като железни острила. И то се преви разкъсано между тях.

Аз тръгнах сам по улицата нагоре, без да зная къде отивам. При един завой бяха струпани голям куп дърва и върху тях се изкачваше три-четиригодишно дете. Едната нога на детето пропадна между дървата и то поиска да стъпи по-здраво с другата, но късовете под нея се разместиха и събориха. Увиснало върху купа с грозно извита нога, детето нададе остър писък и веднага изгуби съзнание. Аз бях редом с него и като направих стъпка настрана, отминах нататък.

Около два часа обикалях аз в лятната жега по улиците и главата ми тежеше вече като наляна с олово. Нозете ми сякаш потъваха в камъните на пътя и сам каменеех. Само ехото на притъпеното чувство се обаждаше в гърдите ми: ако всичко това беше един сън!…

Когато се озовах най-после към пипинерата, светкавици режеха облаците над града. Аз влязох в трамвая при Орловия мост. На предната платформа един поп и един офицер завършваха някакъв шеговит разговор. В компания с ватмана и кондуктора, те се кикотеха от все сърце: „Не, приятелю, не, всяко нещо е от бога“. — „Не, отче, не, бог нехае в земните работи.“ Аз минах помежду им и като прекосих вагона, излязох на втората платформа. Там стоеше блед и мършав човек в зимно палто сред лято. С дълбоката съсредоточеност на философ и с безмисленото изражение на идиоттой разглеждаше някакво червейче, което държеше върху дланта си.

Да бъда сам, аз възвих надире в празния вагон. Ехото на изстинало чувство вече замираше в гърдите ми: не е ли това един сън.