Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 7

При спомени и разкази за подхлъзвания и вратоломни падения ние продължаваме пътя напред и наближаваме върха по едва наклонена равнина, покрита с гладкото стъкло на поледицата. Тук постоянните ветрища не бяха оставили ни следа от натрупаните подоле снегове — не беше за човешки крак това приоблачно хорище на стихиите. Падат и стават, и отминуват другари, като някакви сенки пред очите ми.

…Простира лятна нощ над планината своя звезден плащ, гората подема тъжовен напев, излазят от потайни леговища хищни вълци ишакали. И ще изчезне всяка следа от мене в робската земя, дето никой не ме е обичал и дето никой няма да ме спомни. Но когато беломорски вятър отнесе към север пресния дъх на ранната южна пролет, ще затъгува там една душа — ослушана да чуе от него заветната ми дума. И ще въздъхне тя по оногова, когото обичаше, защото ще легне в безкръстен гроб, и който умря, без да знае някой гроба му…

— Още малко, стъпвай внимателно! — засмяха се насреща ми другари, стигнали вече на границата и спрели да починат. Някои от тях, повечето селяни, обръщат глави ту наляво, ту надясно и се взират глупаво умислени, сякаш да разпознаят нещо съвсем близко и пак неизмеримо далечно. На друга страна група интелигентни патриоти решават някойвъпрос и току секат въздуха с енергични ръкомахания, посочвайки към Българско и Турско. А по-нататък сред купчина шеговити зрители двамина младежи декламират нещо и разтурват камъните на пограничния стълб в името на всемирно братство. Пъргави идеалисти, най-сетне те снемат последния камък на междуособието от гърба на човечеството и простират измръзнали ръце към слънцето, едва видимо като петно в небето; — към слънцето, премрежено от гъсти мъгли, обърнало гръб към земята!

Аз заобиколих всички, подех се върху скалистия купол на върха и преживявах онова горко уединение, което тряба да изпитва душата, щом напусне плътта. И сякаш увиснал между небето и земята, аз чувствувах своето усамотение като частица от самотията на въздушната пустиня. Подир минута, при налетелите мъгли, тая велика самота се гърчеше като душата ми сама в себе си и плачеше с град-сълзи сама над себе си. И тия сълзи, струваше ми се, бяха същевременно и мои…

А когато другарите, слизайки в Турско, ме повикаха, аз тръгнах несъзнателно подир тях — и това ми беше доста странно. Видя ми се, че всички тия хора, които вървяха надоле, са навързани един за друг, вързани и с мене. Кои са те, къде отиват и защо ме влачат?

* * *

Подир два месеца кръстосване из Пирина аз щях да тръгвам начело на една чета за Драмско. При заминаване обаче много работи ме предизвикаха да кажа няколко горчиви истини пред „горския“ комитет на окръжието и да хвана пътя към България. А в душата ми още траеше пълновластието на тъжния образ, който продължаваше да шепне своята нежна и жестока изповед. Но сякаш тоя образ беше от някой други свят, неговата реалност в действителността не ме интересуваше вече.

Пристигнал в София, на втория ден аз видях сред улицата оная, която ме изпращаше да умра. Тя не бе сама — и глухо произнесе името на мъжа, с когото вечерта щеше да отпътува може би завинаги. Аз я гледах едва ли не като чужда и не разбирах защо побеляха устните и от вълнение, какво говореха очите и, пълни с толкова молба за състрадание.