Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 6

Пейо Яворов

А в това време музиката завършваше с гъстия хохот на барабана — сух демонически хохот, сякаш вън от света и над света…

Подир три дни, четирийсетина души, последвани от още толкова преносвачи на всевъзможни материали — ние осъмнахме пак из рилските самоти, вече близо към границата. В дружината имаше бивши училищни инспектори и закалени сред кръвнина харамии, бивши съдии и забегнали от полковете си офицери — и всичко нужно за някоя игра „на държава“. Пет-шестима души в групата се тъкмяхме за върховно началство на тъй наречения „четвърти революционен окръг“, който обземаше северната половина на Солунския вилает.

Лятото представя сравнително по-големи удобства за пазене границата — и ние, да заобиколим от по-далеко турската стража, поехме най-мъчнодостъпния граничен върх. Разнебитени от умора, на пладне слънцето ни грееше вече сред неразтопените още снегове. И далеко зад нас, през главите на по-ниски върхове, се откриваше равнината, чиито пътища бяхме напуснали. Но в друга посока летяха моите мечти — и буден сънувах:

…Ранен в гърдите, аз лежа под шарената сянка на млади буки. Кръв ме облива, болки ме пронизват — и коленичили другари полагат усилие да облекчат страданията ми. Те виждат, че труда им е напразно, а врага е близо, защо губят време! Другари, оставете ме, и сам ще умра.

— Пазете се! — креснаха няколко гласа изведнъж; сепнат, аз обърнах глава и погледнах в пропастта, останала зад мене. Един преносвач, селянин из Неврокопско, беше полетял надолу — и след малко се виждаше само някаква черна дрипа, която правеше невероятни скокове по снежната отвесна стена. Най-после той се изгуби, където стенеше планинската река, забъхтана в камънаците.

С глъчка и окайване на падналия ние продължаваме да криволичим нагоре — и пътя ни върху замръзналите снегове става по-чист, но и по-труден. Съвсем обикновени могили изглеждаха вече зад нас цяла тълпа върхове, прошарени с мрежа пътеки от хората, които са дирили топливо по студените им висоти. И докато другари намираха време да се заглеждат на-татък бог знае на какво удивени, аз вървях с наведена глава, забравил целия свят.

…От изгубването на много кръв ме обзема дремотна слабост и едва мъждей у мене съзнание, че края ми ще настъпи со заник слънце. Предвечерния зефир въздъхва сред гората и погалва лицето ми, а приятно топъл слънчев лъч ме целува крадешком през разлюлените листи по челото. И мигновено създадена илюзия ме тласва към отчаяно усилие да разтворя приг-ръдки. Но последна струя кръв нахлува в гърлото ми — и дохожда последната минута, най-страшна от страшните, за да се успокоя навеки…

— Помогнете! — чувам аз отново ненадеен вик току зад гърба си, направям инстинктивно няколко бързи стъпки напред и като се опомням, поглеждам надире. Бай Наумов, софийски публицист, родом из Турско, беше полазил върху един заледен подплес. Оставил жена и деца, той идеше с нас да отбие отечествен дълг — и сега висеше над ужасен в дълбините си улей, окачен с поледени кремъчни ръбове. Но тойизлезе по-честит от неврокопчанина.