Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 5

Аз вървя из улиците, кой знае накъде запътен, и се мъча да заглуша с мисъл за тръгването си парливоточувство, което ме обзема. А гърдите жадно поемат наситения с изпаренията на цветята въздух и сърцето гори в едно колкого приятно, толкова и мъчително копнение.

Съвсем ненадейно женски глас ме повиква на име — и когато подигнах глава, почти с учудване видях, че съм току пред позната къща. На прозореца стоеше облакътена девойка, с която се бях отнасял дотогава само като с подраснало симпатично и хубаво момиче. Притиснала с ръка над челото си непокорни къдрици от буйни руси коси, тя съобщаваше задъхано, че е сама.

При последната дума, казана с трепет в гласа, девойката пребледня като платно и все тъй бърже пламна като божур. Но когато аз още стоях на тротоара в двоумение, тя ме изгледа сякаш изненадана от нещо. Стори ми се, че небесносините и очи, в които видях мимолетен укор, потъмняха от вътрешна мъка. — В къщи подир минута аз я чувствувах в прегръдките си тъй, както се чувствува най-близко същество, търсено от години — и случайно познато сред навали-цата. А тя се притискаше трепетна на гърдите ми и шепнеше своята детски наивна и припадъчно смела изповед.

Вън едва се здрачаваше, но полумрака в стаята бърже гъстееше наоколо ни, като че любопитен да чуе всяка дума, казана между нас. Ту бавно, ту поривисто, устремила поглед над челото ми, сякаш загледана подир своята мечта, девойката продължаваше да шепне:

— Аз мисля, че те обичам, защото тряба да вървиш. Защото тряба да умреш…

Неспособен да проумявам, аз чувствувах само невероятния смисъл на тия думи и тънех в упоителна сладка горчивина.

Млечното сияние на отминалия ден още траеше на запад — и Витоша, чиято по-голяма част се виждаше от прозореца, изглеждаше в кристалната дрезгавина като някой великански гроб-на векове и поколения. А по склона и се виеше лек облак с очертанията на коленичила човешка фигура, която навежда глава да припадне на земята. И неравното дихане на унесената девойка гореше лицето ми.

— Ще легнеш, дето никой не те е обичал и дето никой те не знае. Ще лежиш, дето никой няма да те спомни…

Цял блаженство и страдание, аз изпитвах върховно щастие в една върховна злочестина.

Изведнъж в съседната улица засвири музика: там изнасяха необикновено закъснял мъртвец. Потресна беше погребалната мелодия в спокойствието на вечерния час. В нея се чуеше и дивия писък на ужаса пред смъртта, и горкия стон на отчаянието подир съкрушените надежди. И още — някакъв безумен протест и някаква безцелна молитва, изтръгнати едновременно из дълбочините на човешката душа.

Изненадани и смутени на мигновение, ние се притиснахме стремително един към друг. После, стори ми се, че и двама се разтопихме и сляхме в една единствена сълза, която се изпари в обгърналата ни тъмнина. Стори ми се, че и двама се превърнахме на едно единствено ридание, което звучеше, без да наруши гробната тишина около нас.