Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 59

Не знам дали помислих тогава колцина биха тръгли за една борба като нашата, при увереност в неминуемостта на жертвата. Така въпроса би се опростил до самоубийство в името на общественото благо. Но човешката природа е твърде егоистична, за да отрече земното в личния живот пред земното в живота изобщо. Примерите от миналото, които наглед биха опровергали тая мисъл, всъщност я потвърждават. Защото те доказват, че вратата на историята и вратата на лудницата са на една и съща улица.

Обаче кой знае, не предполагам да мислех тогаз върху тия неща, защото нямах днешното свободно време.

Турците, след като съборихме още два-трима, отслабиха атаките и дори съвсем замлъкнаха. Ние подойдохме в себе си и Йонко пак съобразяваше, дали „окия“ биха могли да ни дойдат още веднъж на помощ, а Мицо бълнуваше „тъмното“.

И тъмното не бе далеко, защото слънцето потъна зад бърдата, които простряха, сенките си върху селото. Почнаха да се чуят блъсъци на врати, груби аскерски гласове, женски и детски писъци — оглушителни заедно с магарешкия рев. Кремъчните тонове на тая адска шакофония се блъскаха в крехкото стъкло на вечерното мълчание и го превръщаха на прах. Те проникваха в гърдите и раздробяваха душата с ръбовете си. Аз предположих, че последния час на селото е дошъл…

Но скоро всичко се обясни. Турците бяха събрали тълпа мъже и жени, стари и млади, и ги караха пред Щиковете си към нас. Види се, те мислеха, че по тоя ачин ще ни турят на тясно — да стреляме върху свои или да се предадем. Тая варварска тактика на англичаните в Трансваал биде усвоена от турците и практикувана на няколко места в Македония. — Когато селяни и селянки се изсипаха около плевнята с плач и заклинания да не стреляме, ние изпразнихме пушките си над главите им с викове „назад!“ И те бягаха, като се размесваха с дебнещите подире им турци които излагаха гърбовете си на повторните ни изстрели.

Още два пъти се повтори същата история, присъщия завършък. Подгонваните от аскера нещастници стенеха:

— Карат ни, брей, карат ни, бракя, пожалете ни.

Остър, пронизителен, съчетал нотите от цялата гама на страха и отчаянието, тоя стон още звучи в ушите ми — тъй явствен, като че голешовската тълпа е всеки час пред мене. Той се виеше като размахнато косило из въздуха, фучеше наоколо ми — и аз чувствувах прекосена някаква паяжина от невидими нишки, които ме свързваха с другари, с народ, с целия свят. И когато изкрещях с настръхнали коси: „назад, роби!“ — стори ми се, че сам опрях ръце и нозе о стената, зад която стоях, и се оттласнах в някаква бездна. А в гърдите ми се плакнеше океан от най-противоречиви чувства. Не зная съжалявах ли селяните, или се отвращавах от тях, че не бяха грабнали пушки, брадви и сопи върху турците, които ги третираха като чарда говеда. Не помня оправдавах ли себе си, или наричах кръвожадни палачи всички ония, които изпълняват присъдите на прогреса и цивилизацията за едно чуждо бъдаще, като давят в сълзи и кърви нашето остаряло настояще…

Подир несполуката с тълпата, неприятеля ни изпрати като парламентьор селския кмет, който се обади отдалеко: