Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 60

— Момци, не гърмете, аз съм коджабашията. Сакам да ви кажам нещо.

И той се показа из наблюдаваната от мене улица, пъхнал ръце дълбоко в пояс, види се, да ни увери, че мисията му има съвсем мирен характер.

— Момци, ето гледате, нема куртулуш, много са турците. Е па теслимете се, олам, за нашо добро, оти аскера нам фърля кабахат, ке запали селото. Така вели, пепел ке биде!

Йонко почна да крещи и доказва от покрива, че никой няма право да закача селото, щом ние сме били открити в гората. „Иди им кажи на тези кокошкари — завърши той авокатската си реч, — нека дойдат с нас па се разправят, а не с баби като тебе.“

— Велим, браке, велим: ние сме мирни люде, що сакате. Йок, вели юзбашията, вий ги раните: санким вас-ка де. И вели, нека ония фърлят що силях имат, можем да ги пущим, вели. Молим ви се, бракя!

— Да мълчиш! — викна Сандю: — ние не сме ти братя, като хортуваш за предаване; не смей да ни казваш братя, че… — И той изригна една твърде енергична закана.

В тъговита умора подир толкова вълнения аз изпитвах страшна досада при тая безкрайна разправия.

— Молим ви се, ристяни…

Без да се обадя, без да се целя, с чувството на човек, който протяга ръка да смаже забръмчала върху стъклото муха, аз гръмнах върху селянина.

— Ва-а!… — отсече думата си той и се хвърли в улицата.

— Удри, майка му стара, какво го слушаме — креснаха другарите зад мене: не можи ли да го простреш!

След прекъсването на „преговорите за мир“ турците подновиха стрелбата си отдалеко. Ние обаче не си правехме разноски да им отвръщаме, защото и никой от тях не излизаше на открито. Йонко, Мицо и аз разисквахме в плевнята, изпреварила с тъмнината си външния здрач. Въпроса беше какво ни остава да направим за избавлението си.

Естествено, ние трябаше непременно да излезем от обсадата още тая нощ. Осъмнехме ли на същото място, утрешния ден щяхме да бъдем полумъртви от глад и жажда. А главно патроните, които ни оставаха едва биха стигнали да се държим два-три часа. Надеждата за помощ от прогонените в планината другари беше слаба. Оставаше сами да си отворим път, като се опитаме да прегазим в сгоден момент някоя от турските пусии. И ако знаехме даже, че в тоя опит би оцелял само един, ние пак трябаше да го направим. Поне нямаше какво да изгубим…

Не бяхме свършили обсъждането, когато външните другари нададоха вик и дружно изгърмяха. В същото мигновение чухме турски гласове и бягство, което веднага заглъхна. Едно аскерско отделение беше успяло да при пълзи в полумрака на три стъпки до външната ни позиция. Благодарение на високото и удобно наше място турците не успяха да употребят щиковете си. Но един от нападателите ни даде работа и забавление за по-длъжко време. Кой знае от храброст или смущение, наместо да избяга заедно с другите, той легна в един трап пред самата Радонова позиция. И ние го пребихме там с камъни…

Аз и Мицо излязохме да усилим външните, а Йонко остана сам да наблюдава селото през моята бойница. Пълната луна беше плувнала по небето и плевнята хвърляше прозрачна сянка в полите на бърдото. Аз и Мицо се настанихме в тая сянка — нозе в нозе по двете направления на пътя, който минуваше край плевнята. При мене допълзя и Сандю, да си „похортуваме“. Той би пукнал, ако мълчи, а турците почти не даваха вече работа на езика му.