Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 57

На пътя му имаше плевня, новата врата на която се белееше срещу слънцето. Аз се прицелих в десния ъгъл на плевнята, като съобразих да стрелям, щом турчина отмине вратата — и първата по-нататъшна стъпка да бъде смъртоносна за него. Но моето нетърпение ме излъга: куршума превари една секунда и турчина легна при самата врата. Аз се прицелих отново в прага, като чаках само да се мерне феса на легналия, за да стрелям. И в това време, ако някой дойдеше с брадва над главата ми, не бих помръднал — да не изпусна жертвата си. Но ето че турчина се понадигна върху лактите си и аз гръмнах. „Врага“ изчезна, жив или мъртъв — не зная. В оня момент бих разменил двайсет патрона срещу едно уверение, че съм го убил. Сякаш той щеше да умре вместо мене…

Но скоро вниманието ми бе отвлечено на друга страна. Неколцина войници се бяха промъкнали в една долчинка, под самата ни външна позиция. Другарите ги турят на тясно с няколко рискувани поди-гания от местата си и те предпочеват най-близкото спасение — улицата. Но краката на единия останаха при входа, додето бъде засурнат навътре. И ний тържествувахме.

— Много здраве на аллаха, аго! — крещеше Сандю: — кажи му, че скоро ще пратим и по-големи от тебе. По-късно аз разказвах тая същата история на г. Odino Morgari, италиански депутат и сътрудник на в. „Avanti“, дошъл в София да се запознае с македонското движение. Тъкмо на това място ме прекъсна моя събеседник, като посочи да удари с пестник върху масата:

— Mon Dieu! Как тия хора не се нахвърляха да ви избият с щиковете си! По такъв начин те едва ли не биха минали с по-малко жертви.

Обаче нашето сражение не беше първо, нито последно в Македония и никъде турците не направиха тъй, както искаше горещия италианец. Те винаги търпеливо дочакваха обсадените да си изстрелят патроните и да се самоизбият, или пък да потърсят гробове в бой гърди срещу гърди. В нашия случай те чакаха може би същото, видимо наплашени след жертвите, които бяха дали. И времето минуваше в налитания и бягство в заплашване живи да ни изгорят и в увещателни предложения да се предадем.

— Нема ли да се мръкне веднъж, че да видим какво ще правим — повтаряше Мицо, изправен край бойницата си: — ху, тази пушка се нагорещи, ще ми изгори ръцете!

А Йонко, без работа при покрива, раздрънква огромната верига на часовника си, като намира случай да помечтае:

— Момчета, къде ли ще бъдем утре по туй време? Сега часа е десет и половина а-ла-турка…

— Ще бъдем на оня свят! — натегва отговор на езика ми, но аз изтръпвам и мълча.

— Ти гледай да замръкнем еднъж — отговаря Мицо вместо мене, — па тогава ще мислим за утре.

— Ако са чули ония на Черния връх — продължава Йонко и наднича вън през бойницата си, — как мислите, досега биха ли дошли?

Надеждата за помощ от черновръхци беше на всинца ни. По един или други начин те не можеха да останат неуведомени за нашата схватка. Ако планинското ехо не отнесеше гърмежите до тях, някой човек на организацията щеше да им занесе вестта за положението ни. И нека побързам да кажа, че ехото свършва повече работа от селяните или поне ги изпреваря. Защото, както научих отпосле, на Черния връх били чути още първите гърмежи и опитното ухо на някои момчета успява да различи плясъка на маузерките и пукота на манлихерките. Тутакси всички грабват пушки, като оставят на върха раници и пр. и полетяват към селото. Благодарение на обстоятелството, че повечето от черновръхци бяха облечени като турски войници, те почти се разбъркват с обсадителите ни, като наближават двеста стъпки до нас. Но когато „новия“ аскер обръща изведнъж пушките си върху „свои“, изненаданите турци пръхват на две страни като пилци…