Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 61

Пейо Яворов

Турил пред главата си два-три камъка, изтегнат малко надясно от мене, Сандю изказваше впечатленията си от изминалия ден. Ние току протягахме врат един към друг — и види се твърде непредпазливо, щом турците забелязват главите ни в мяркането им. Изморен физически и душевно, аз едва държах клепките си отворени, готов да се унеса всеки миг в дълбок сън. По едно време поисках да предупредя Сандя — още бодър — да ме разбуди, ако заспя. Тъкмо помръднак да се наведа към него — шляп! — изплющя отзаде ми един куршум в камъка, дето преди секунда си подпирах челото. Мицо, който ми пазеше тила, тряба да сънуваше в това време свободна Македония и меко легло. Да останехме тук още няколко часа, турците биха ни изповързали без много затруднение…

Нощта бе настъпила и прогонените през деня черновръхци побързаха с нов опит за освобождението ни. Те налетяха върху най-задните турски патрули в полите на планината и подновиха за няколко минути надеждите ни без някакъв резултат. Помежду ни лежеше може би два километра място, посяно с турски засади, и двайсетмина хора бяха твърде малко, за да ги разбият. Наистина, имаше посока, отдето една помощ непременно би сполучила — именно гората зад върха, тъй зле използуван от неприятеля. Обаче с тая цел би трябало да се направи по голини и равнина един обход, за какъвто другарите нямаха нито сили, нито време. И ние бяхме изоставени пак на себе си — на случая. Отблъснали неканените гости, турците веднага прекратиха гърмежите си. Те смятаха, че ни държат в ръце достатъчно здраво, и чакаха утрешния ден. А в чакане имаше как да се убие времето из селото…

Наближаваше полунощ, когато ние решавахме шепнешком, глава до глава в сянката на плевнята, коя посока да хванем. Към селото, дето безчинствуваше аскера, или по направленията на пътя, който слазяше в равнина, изхода бе невъзможен — и нататък не би имало къде да се крием. Оставаше върха с гората зад него. Ние решихме да се покатерим нагоре, да завием около дясната страна на турската пусия, да ударим на огън и нож, щом бъдем забелязани, и който остане жив, да бяга в шумата. Дъждовете бяха изровили по реброто на бърдото един доста широк улей, чийто ляв бряг хвърляше сянката си по дъното му. Из тоя улей щяхме да пълзим един подир друг, по възможност най-тихо, за да смутим турците с ненадейността на появяването си. А понеже някои щяха да бъдат вече при засадата, изложени на първия удар, когато идещите подир тях ще се ползуват от смутолевицата да нахълтат в гората, жребия трябаше да определи местата ни. Затова условихме следния ред: един ще пропълзи досетина стъпки, а останалите ще пазят най-голяма неподвижност. После втори ще задмине малко първия и ще се притаи. Трети ще отиде пред втория и т.н. Установили това, ние дадохме няколко последователни изстрела, условни за наши хора, ако са някъде близо. Обаче никой не отвърна — черновръхци си бяха отишли.