Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 58
Пейо Яворов
Тогава ние чухме ободрителните викове на пристигналите:
— Дръжте се, момчета!… — Имате ли убити-и…
И плевнята отвърна:
— Всички сме живи, ура-а!…
Турците забравиха нас и веднага почнаха оглушителна престрелка с дошлите на помощ. Последните, двайсет души, пръснати надлъж край селото, пазеха да не им бъдат пресечени височините, отдето бяха слезли, и наближаваха към нас, за да ни очистят пътя. Улеснявайки задачата им, доколкото беше възможно — защото все още бяхме обсадени отвред, — ние очаквахме момента да изскочим от позициите си и да отидем при тях. Съвсем окуражени, другарите подеха една глупава песен, грабната из репертоара на кой знае коя българска казарма. И днес аз не мога да си припомня без смях козята кашлица на пресъхналите гърла:
и т.н.
Обаче изведнъж наляво в селския път засвири нова аскерска тръба, като ехо на която се обади оная на обсадителите ни. Това беше войска от с. Храсна, Мелнишко, повикана на помощ, както стана известно впоследствие, още преди да бъдем нападнати. Когато турците нададоха радостни викове, черновръхци бяха само на стотина крачки от нас. Но храсненския аскер полетя в обход и те удариха на бяг към планината. Скоро заглъхнаха техните последни гърмежи. От това можеше да се заключи, че турците не ги преследваха. Двеста, ако не и триста души, както се вижда, те считаха достатъчна своята работа с нас.
И след половината час почивка, която ни даде, за да се разправи с черновръхци, аскера започна отново налитанията си върху ни. Пак атаки и предложения да се предадем, на които отвръщахме с мълчел и ва стрелба. Дори и Сандю мълчеше.
— Братя! — простена някой отвън: няма вече епасение, тук ще мрем…
Унинието подир несполучилата помощ беше общо. Освен това съкрушително бе увеличението на неприятелските сили.
— Няма вече спасение, тук ще мрем!
Веднага ми дойде на ум, че нося у себе си документи, които биха дигнали олелия в много краища, ако попаднеха в турски ръце. И аз извадих от чантата си цяла връзка книжа с намерение да ги разкъсам. Но щом казах да пристъпя към действие, студен пот ме изби, пръстите ми отмаляха: нима истина ще мра! И животното, властно и грозно в своето ужасение, въстана у мене со всичка сила. Аз повърнах писмата в чантата си — и отдъхнах, като че бях нанесъл смъртоносен удар на самата смърт.
