Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 56

— Хей, нека дойде още някой, че ние тук не можем само двама — развикаха се отвътре.

— А-ах, ето ги и на върха! — повтори Мицо, гръмна нагоре.

Аз скочих от мястото си, дето бях на тясно зад камък со Сандя, и хукнах към плевнята, наместо да отида лазешком. Тая непредпазливост щеше да ми костува твърде скъпо. Трябаше да измина 5–6 крачки място, дето постоянно се изсипваха неприятелските куршуми. Когато профучаха няколко такива край главата ми, аз се хвърлих в безумен порив напреди не зная как не се натъкнах върху щика на Мицовата пушка.

Двама с Йонка, ние скоро заставихме турците да се приберат в близката улица, между крайните селски къщи. Но едва свършихме тук, ето и нова беда:

— Пазете ни гърбовете — викаха другарите отвънз турци стрелят откъм полето, гледайте в реката!…

Никой не предполагаше, че неприятеля ще посмее да се яви и от тая страна, равна като плоча. Но отделни единици се промъкваха вече по коритото на малката река, която разделя селото на две половини и лъкатуши в полето на северозапад. А неудобствата ни за позиция в тая посока бяха най-големи. Една малка издигнатина, опряла гръб в плевнята, позволяваше наблюдението нататък само от покрива на последната. Аз останах сам да отблъсвам нападението откъм селото, а Йонко отиде да търси изход от затруднението. Той разкри бойница при самия покрив, направи седалище от дъските на вратата — и заяви, че няма „кеф“, по-голям от неговия.

Заобиколени отвред, сражението се разгорещи на всички страни. Външните другари се разправяха в непрекъсната стрелба и ругатни с аксера и башибозука по близките крайселски висоти. Мицо водеше отчаян спор с турците от върха за трупа на един манафин, полазил надоле с прехапан език и страшно отворени очи. Йонко изхабяваше от време на време по някой куршум към реката и въздишаше: „Ех дано се иуят гърмежите до Черния връх, дано чуят нашите там!“ — А отдясно, во „сферата“ на моя огън, из дъното на улицата, се чуеха припрени викове: — „Теслим олунуз, бре комиталар, те зиян оладжаксъниз — предайте се, бре комити, ето изгубени сте!“

В отговор аз им изпращах куршум и проклятие.

Въздуха в плевнята, наситен с барутен дим, палеше гърдите, жажда сушеше гърлото. Сякаш запалена слама пълнеше с пушек главата и помрачаваше съзнанието. Като че някоя грамадна стена беше натегнала върху плещите ми — и на всяка минута аз трябаше да я отблъсвам назад, за да не ме смаже. Пред мене не съществуваше нищо друго освен синята аскерска униформа и червения фес, в които се целех, щом се покажеха негде, било по-далеко в селото, било насреща в улицата.

Особно живо е отпечатан в паметта ми един случай на кръвнишки трепет и дебнене. На срещуположния по-висок селски край често прибягваха войници, вероятно с огледна цел. Такъв един, с яркоален фес — най-зления, който видях през тоя ден — трябаше да измине пред очите ми значително голо пространство.