Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 55

На едно място пред нас се изпречи тясна уличка между две каменни къщи и ние навлязохме вътре. Но какво беше смущението ни, когато я видяхме преградена от камък може би два и повече метра висок! А куршумите се изсипваха в гърлото й вече — и всяко приближаване назад към изхода би превърнало човека на рашето. Сетне аз помня само това, че направих като другите: подхвърлих карабината си нагоре, скочих подир нея — и сякаш криле ме прехвърлиха отвъде.

Още една прибежка в някаква градина и ето че се озовахме под височината — цел на стремежа ни. Тук имаше каменна плевня, отделена от селските къщи само на няколко стъпки. Едва дишащи от умора, ние спряхме притулени зад нея. Да поемем нагоре — не беше много високо, но тъй изморени, би трябало просто да пълзим — и само един стрелец би стигнал на всички ни. Най-разумното бе да се възползуваме от трите големи камъци, които стърчаха в тясната пола между бърдото и плевнята, както и от зидовете на последната.

Радон Тодев, Сандю Китанов, Лазар Колчакоз и аз веднага се настанихме зад камъните и открихме огън. Йонко Вапцаров и Мицо влязоха в плевнята, отво-зиха бойници и ни придружиха.

— Бре, къде е Митрето! — досети се един за липсалия другар. И никой не можеше да си припомни дали Митър Ристев е бил с нас през селото. Време ли беше да си припомняме такива дребни работи!

А слънцето преваляше към запад и лек вятър подслаждаше барутния дим с пресния дъх на околните гори. В редките паузи сред гърмежа на пушките и рева на селските магарета — от съседните къщи се чуеше нежно гукане на млади гълъби. По едно време в челото ми се блъснаха две пеперуди — сборени за първата целувка може би. И в странното отегчение, което ме обземаше, аз изпитвах още по-странно чувство на очакване. Сякаш на всяко мигновение се готвеше да прозвучи някое властно „стига толкоз!“ — което ще спре гърмежи и вик. Като на шега аз турях патрон след патрон в пушката си и потръпвах едва ли не изненадан, щом някой куршум удареше близо до мене…

Върху един от склоновете на отсрещните висоти се бяха загнездили група войници и башибозуци, размесвайки плясъка на маузерките с буботенето на кримките. Оттам се командуваше обграждането ни, по турски обичай, чрез тръба. По едно време групата се раздвижи в прибежки на разни страни, кой знае с какво намерение. Същевременно лъсна униформата на изправил се офицер, който размахна шашка и се повали.

— Откога те чаках! — провикна се Радон, ударил тая първа жертва.

— Убих, и аз убих един! — кресна също тъй Йонко из плевнята, сякаш беше изтребил цял полк.

А турците виеха като вълци от ожесточение. Посмелите от тях бяха на двайсетина стъпки пред нас, зад плетища и камънаци, отдето ни изпращаха куршуми и закани. Но да не останем длъжни в това отношение, единия наш Сандю беше достатъчен…

— Чабук бе, чабук бе, атеш гетириниз — по-скоро, по-скоро огън донесете! — изреваха ненадейно няколко гласа зад плевнята. Възползувани от улисването на Йонка и Мица към друга страна, турците се бяха озовали под нашата „крепост“ и искаха да запалят сламения й покрив. По тоя начин те биха ни заставили да напуснем позициите си.