Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 13

— Оди право, яхо, оди право!

Така при тоя, при оня, додето някой по-нервозен разбие капитанските илюзии с един ритник в коленете…

Групата отиде в Малешевско и се раздели на три части. Едни останаха там с Васила Попов начело, други се върнаха в Кочанско с Никола Савов, а трети отминаха по-навътре, в Поройско, с Михаила Чаков, ениджевардарчанин, бивши учител. С последните отиде и Павле-кап’тан като земляк на Чакова. Но през една нощ той избягва от четата и отива по разбойничество към родните си места. Там организацията сложи немилостива ръка върху него — мир на праха му!…

* * *

А сега, за симетрия, ще разкажа и края на тая си първа или „пробна“ разходка из Македония — връщането. Освободен от върховистки плен, аз се упътих към България и наближавах границата. Ето ме в една махла на село Ильово — пак уединена къща на гол рът. За да не ме виждат децата, хазяите ги бяха махнали негде. Хазяина ореше наблизо, а хазяйката отиде на гробищата, понеже деня бе великопостна задушница. Аз лежа край огнището и чета „Фауста“. Изведнъж, недалеко пред къщната врата, някой се развика на български език с турски акцент:

— Йован, Йован, нема те бре! Йованице…

Аз се надигнах и погледнах през полуотвора вратата. Идеше селския пъдар — турчин, — понеже Русия и Австрия не бяха ни облагодетелствували ощ с тъй наречените „пъдарски реформи“. Окачил мартинана рамо и натъкнал касапски нож на пояс, той беше само няколко стъпки пред къщата. Аз мигновено намерих единственото скривалище — зад вратата, дето се притаих с револвер в ръка.

— Ани те, бре чорбаджи — чорбаджийке!…

Той бутна вратата, пристъпи с единия си крак вътре, без да ме вижда, понеже ни делеше тънката дъска, и промърмори:

— Йок кимсе бе.

Цял-целеничек внимание, обзет от една-единствена мисъл — да го застрелям, щом излезе пред мене, аз се задъхвах, подпрял въоръжена и полуподигната дясна ръка с лявата. Но в това време лавна кучето откъм нивата, дето ореше хазяина, и поляка отстъпи.

— Жити бога, Йоване, дека си, оти се гушкаш!

— Ела, ела сам — викаше хазяина — ела. Ху, ху, гужук! — крещеше той и на кучето да престане.

И турчина отиде нататък, разправяйки високо „гайлето“ си. Подир малко хазяина се кръстеше на прага:

— Сла’а тебе, боже, сла’а тебе! С’та събота помогна. Пратих го да тражи леб другаде. Нема печен, му велим…

Вечерта дойде постоянния организационен куриер Пашоте и поиска да го освободя, понеже имал за другия ден някаква работа. Той доведе свой заместник, да ме води до р. Брегалница. Там, както беше наредено щеше да ме чака други куриер от съседното село, защото имаше време да продължа отвъд реката още същата нощ.

Ние вървяхме из един широк път през дъбова или брестова гора, де по-рядка, де по-гъста. Топъл беломорски вятър повяваше от юг, луната едва личеше като сребърно петно в куршуменото небе. Леко и приятно се пътуваше из прозирния мрак. Но водача бе мълчелив и плахо разсеян. Говоря му едно, той отвръща друго, бог знае какво, и повтаря, че турците ставали от ден на ден по-хитри и че местата, из които вървим, били много опасни. И затова човека се спираше при най-малкия шум и се озърташе на всички страни. По едно време наляво през дървесата светнаха два-три огъня, малки, но ярки, като че някой смучеше цигар насреща ни. Водача се тръшна на земята: