Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 14

— Лягай, лягай! Пусия…

Аз се вглеждам и му обяснявам, че това са може би овчарски огньове, негде много-много далече. Но кой слуша — легна човека, слухти и не става. С добро и зло ние тръгнахме отново, но ето го че спира след 20–30 крачки:

— Чакай малко.

Той кривна в храсталака уж по някаква работа и изшумоля далеко навътре. Веднага разбрах всичко, седнах на земята и запалих цигар, с глава замаяна като подир някой тежък, много тежък удар.

Аз не можех да вървя напред, защото не знаех пътя, и ударих надире. Късно след полунощ бях пак в Ильово, само че не погодих махлата и излязох в друга, състояща от 5–6 къщи. Като се разправих с кучетата, срещу които ми помогна колът, измъкнат от един плет — и с хората, на които трябаше да покажа оръжието си — аз намерих куриера Пашоте. През деня, потърсен два-три пъти, избягалия водач не се намери. Също и куриера, които трябаше да ме чака през нощта на Брегалница, не бил излязъл. Той заяви това на човека, изпратен да му каже, че тряба да излезе и следната нощ. Отказвал се бил човека от старата организация и щял да служи на новата, т.е. на върховистите. На друго място читателя ще види как деморализиран беше по това време Кочанския район, като театър на „върховистко“ — „централистка“ между особица.

Изпратен бе втори човек да каже на отказалия се от „старата“ организация, че той непременно тряба да излезе при реката, ако не иска зло. И аз бях отново готов да пътувам.

Тоя ден ми разказаха за някакъв старец, да го речем „нелегален“. Той бил забелязан от пъдарина да стреля по заек с кремичарка и подгонен като нарушител на закона за носене оръжие, се укрива. Каймакамина, уведомен за случката, поисква „престъпника“ от селото и селяните решаватдагокриятобщо. Те съобразили, че ако стареца падне в турски ръце, не е чудно да станат някои опропастителни разкрития: той бил виждал чети да идват в селото и знаел хора да притежават оръжие. Укриван вече три месеца, стареца бе омръзнал на всички. На момента той се намираше в махлата, дето бях, и селяните питаха, не е ли по-добре да се избавят, като го убият. Аз поисках да го видя и те го доведоха.

В стаята влезе един грамаден, но пустал човек, с рунтава шапка, голяма като крина, и в черна гуня, която свободно би покрила троица. Той се тръсна при огнището без „добър вечер“ и ме гледа един момент с тъпо отворени очи, без какво да е изражение на обрасло лице, после раздвижи ненадейно глава:

— Ка’си?

— Харно. Ами ти ка’си?

— Мм… дай един тютюн.

И той извади чибучката си.

— Можеш ли да работиш още, дядо?

— Оти? Можем.

— Искаш ли да те заведа у Бугарско?

— Имам сестра у Раково.

— Жени се тя и отиде у Раково — допълня Пашоте; — има двайсе годин.

Това село е току под границата в България и моя път бе край него:

— Искаш ли, дядо, искаш ли да те водя?