Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 15

— Па знам ли я!

И като се мръкна добре, аз тръгнах с Пашоте и стареца.

На Брегалница ние не намерихме викания куриер. Той бе изпратил да ни чака там едно 17-18-годишно момче, чуждо или негово, не помня. То бе дошло само да каже, че на куриера уж било станало много лошо, така изведнъж.

Тогава, нели знаеш пътя, ще дойдеш ти.

— Он не ми рече.

— Хайде напред!

— Не одам…

— Пашоте, удари му две тояги да се развърви.

Но съгласието на момчето изпревари тоягите. С нас дойде и Пашоте, да научи пътя до отвъдния пункт. Когато прегазихме Брегалница, която ни ловеше до кръста, малкия водач определи възнаграждение за услугата си:

— Като пойдеш у Бугарско, да ми пратиш един убав ливер.

— Иска ли приказка? Два!…

Така ние стигнахме най-после между селата Ветрен и Саза, в Осоговската планина, като ни оставаха само 3–4 часа до границата, която върви по хребета. Ако бях изкривил към Ветрен, досега щях да бъда в България; но казаното село беше върховистки пункт и никой от нашите не смееше да приближи там. Саза, допреди три седмици здрава организационна врата, също бе разстроен. И аз избрах средата, дето служеше оня юнак Миле, когото мнозина помнят като незаменим граничен куриер. Но и той ме накара да го чакам два дни, защбто ме беше взел за някой върховист. Тия два дни прекарах с дядото в една къща високо сред гора, под която шумяха многоводни пороища.

От нямане какво да правя, аз се изтягам по припеците в храсталака или дялам бастони. Огърнат и закачулен в гунята си, моя другар не ме оставя наникъде. Ето, токущо съм се замахнал, той иде и сяда насреща ми.

— Де си! Дай един тютюн.

В това време аз забучвам в земята една скършена пръчка, която наподобява. П.

— Шо е ова?

— Триумфална арка, дядо. Такъва българите правят сега на границата, да ни посрещнат, мене и тебе… Знаеш ли какво се вика триумфална арка?

— Е па не гледам ли: бесило! Видел съм я у Кочани един ка’го бесиха: източи му се врато, като на мисирек… Отсгору ке е въжето, отсдолу шенико. На шенико ке стъпиш…

— Ти да стъпиш, че си вече стар.

— Ти, ти… — люлее се дядото цял; — оти си кренал да разонодуваш инсано.

— Виж как било!

— Дай един тютюн…

Надвечер заваля дъжд и ние се прибрахме в къщи очаквайки да се яви Миле, за да тръгнем към границата. Аз съм се припекъл на огнището и пуша цигар след цигара. Превил коляно, моя старец седи отстрани с гунята и рунтавия калпак, той наподобява грамадно овчарско куче, изправено на предните си нозе. Заел другия ъгъл на огнището, хазяина разказва мързеливо историята на някаква своя „давия“, водена от дълги години с един царевоселски турчин. Хазяйката се щуря из къщи и разтраква сахани и паници. Децата, както винаги, са отстранени нанякъде.

— Ху, ху — завика някой отвън, като се бранеше от едва подрасналото куче.

Ние помислихме, че е куриера. Преди някой да стане, вратата се отвори и пред нас застана средна пора човек, в елек и потури на градски турчин, с фес, около който бе завито тънко шарено чемберче. Като ме видя край огнището, в облекло нетукашно и с оръжие на кръста, новодошлия остана като вкопан на мястото си. Той бе един наемен колар, който превозваше плочи или камъни между някоя близка кариера и Царево село. Къщата на моя хазяин му служела за конак всякога, когато закъснявал из пътя. Той беше оставил колата неразпрегната и се досети за нея чак когато го поуспокоихме. Като останахме сами, хазяи на разсъди: