Читать «Софи» онлайн - страница 96

Така оставаше само една пречка, за да може да докаже на Звяра собствената си компетентност — всъщност пречките бяха две, но щеше да измисли начин да накара младата госпожица да се раздели с носещото й щастие риболовно боне; предизвикателството бе как да почисти от гадинките единствената свястна рокля на момичето.

Разбира се, не можеше и дума да става да я пере. Нямаше да изсъхне до сутринта. И тъй като нито тя самата, нито нейно височество, нито госпожица Стюарт бяха толкова дребни като гостенката, отпадаше и възможността да намери нещо друго, което да й даде да облече. Оставаше само една надежда — Панси.

С надеждата, че съквартирантката й не е отишла на среща със своя възлюбен и че опитът й като перачка включваше справяне и с подобен проблем, Софи измина почти тичешком останалото разстояние до стаята си. С огромно облекчение видя, че изпод вратата се процежда светлина.

— Панси. Слава Богу — възкликна тя, като нахлу вътре.

Перачката, която стоеше пред полицата, служеща като тоалетна масичка, потупваше пред помътнялото от времето огледало най-ужасното боне, което бе виждала.

— Е? К’во шъ каиш? — изписука тя, видимо доволна от чудовищния предмет.

Софи погледна към бъркотията от цветя, панделки и размъкнати пера, като се опитваше да измисли тактичен отговор.

— Ъъъ… с всички тези цветове… ммм… смея да твърдя, че би могла да го носиш почти с всичко. Ново ли е?

Перачката кимна и при това движение едва закрепеният зюмбюл падна на гърба й.

— Ново е за мен, но не е съвсем ново, ако разбираш к’во имам предвид.

Тъй като Софи не разбра какво имаше предвид, тя й обясни:

— Ами, ето как става. Госпожица Стюарт ми даде воала и цветята за украсата; самото боне намерих в кофата за боклук. Събрах всичко и съ получи ей туй. — Посочи към чудноватия предмет. — Работих две седмици върху него. — Ухилена така, сякаш това бе шедьовър на модна къща „Ла бел асамбле“, Панси се наведе и взе падналия зюмбюл. При това движение на земята тупнаха две рози е прасковен цвят и една теменужка. — О, по дяволите! — промърмори тя и кафявите й очи проследиха бавно носещото се към пода перо. — Ако продължава все тъй, за църквата утре сутрин няма да ми остане нито едно цвете или панделка.

В същия миг се изсипаха още няколко неща от гарнитурата.

На Софи не й убягна разочарованието, което се изписа на лицето на съквартирантката й, когато свали и видя разпадащия се шедьовър. Докато го обръщаше несръчно, за да огледа шевовете, още три цветя и една измачкана оранжева панделка се отделиха от евтиното розово боне.

Съзерцава дълго люлеещите се на конеца украси, после избухна в плач.

— Ооох! К’ва гадост! К’во ли искам и аз от тоз’ боклук?

Вбесена от разочарование, тя захвърли шапката на пода.

Тъй като не беше сигурна какво е най-добре да каже или да направи, Софи не помръдваше и наблюдаваше смутено как съквартирантката й скри лице в дланите си и заплака. Никога досега не беше виждала някой да плаче толкова открито. Смяташе се за изключително просташко да се демонстрира мъка пред други хора… е, освен една-две сълзи. Бе недопустимо да се ридае на глас, да се подсмърча и да се прави такава неприятна сцена.