Читать «Софи» онлайн - страница 95

Девойката се намръщи при спомена за тази вода, кафява като кал, по чиято повърхност плуваха мъртви въшки, и протегна ръце напред, за да огледа роклята на младата жена, за която трябваше да се грижи. Подобно на собственичката, по дрехата пълзяха всевъзможни гадинки.

Като се чудеше как това момиче може да живее така, Софи заизкачва черното стълбище за прислугата, осветявайки пътя си със свещ. Но очевидно можеше, и при това в най-добро разположение на духа. Нещо повече, госпожица Мейхю беше доволна от миризмата, която издаваше, и гордо я наричаше „риболовен аромат“.

Риболовен аромат, бе заявила заеквайки тя, носещ се от естествените телесни мазнини, които можела да отделя само една щастливка на милион. Тази мазнина се събирала в продължение на няколко месеца. Получавали се миризма, наподобяваща издаваната от разгонените женски риби и действала като мощен афродизиак на мъжките.

Според нея миризмата й била толкова неустоима за мъжките риби, особено есетра и сьомга, че те идвали до брега и буквално се хвърляли отгоре й.

Софи въздъхна. Не можеше да си обясни защо виконтът позволяваше на дъщеря си да ходи така. Той самият съвсем не бе така мръсен. Както бе признало момичето, той веднъж объркал миризмата й с кошница, пълна с риба… кошница, която бил забравил в продължение на три дни.

Изкачи последните три стъпала към тавана, като поклащаше объркано глава. Възможно ли бе и той, подобно на рибата, да предпочита вонята на „риболовния аромат“ пред приятното, достойно за дами ухание на „Френска виолетка“ или „Хелиотроп“?

Реши, че не й се вярва някой, дори чудатият виконт, да предпочита подобна ужасяваща смрад. Зави към стаята, която поделяха с Панси. Ако не беше свещта в ръката й и процеждащата се под вратите светлина, коридорът щеше да бъде по-черен от сажди.

Докато се движеше в полумрака, тя се сети с благодарност за госпожа Пикстън и нейната компетентност. Тя не само бе направила някаква изключително ефикасна течност за обезпаразитяване, а и бе успяла хитро да придума госпожица Мейхю да се раздели с безценния си „риболовен аромат“.

Беше го обявила за нечестно предимство. Беше чиста измама да се наричаш риболовец, след като използваш подобни методи. Истинският риболовец разчитал единствено на собствените си умения с въдицата. Всички знаеха, че е така. И когато икономката изрази съмненията си, че госпожица Мейхю притежава подобни умения, момичето се бе хванало и приело предизвикателството.

Оттогава насетне задълженията на Софи като камериерка протичаха гладко. Дъщерята на виконта не само се бе съгласила да се изкъпе три пъти един след друг, ами и бе настояла в последната вода за изплакване да добавят карамфилова есенция.

„Карамфиловата есенция — бе обяснила тя, заеквайки по-силно от възмущение — е естествено средство за прогонване на рибата.“ По този начин се поставяше в изключително неизгодно положение и щеше да докаже още по-убедително риболовните си умения. Когато Софи я остави в леглото, изчистена от паразити и ухаеща на пролет, госпожица Мейхю бе обявила сънено, че на другия ден ще излови всичката пъстърва в реката.