Читать «Софи» онлайн - страница 64

Маркизът също се намръщи в отговор и се потупа отново но гърдите, този път по-настоятелно, после се потупа по бузата и приключи кратката сценка, като посочи дискретно към гърдите на сина си.

Напълно объркан от тези странни движения, графът погледна натам, накъдето сочеше баща му. По тъмносинята му връхна дреха се бе разпилял някакъв наподобяващ натрошен тебешир прах. Вдигна отново питащ поглед и маркизът посочи към майка му, която сега се опитваше шумно да си поеме въздух. Баща му се потупа отново по бузата. След това завъртя с видима развеселеност очи и изрече беззвучно: Пудра.

Пудра ли? Никълъс погледна отново към своята вече задъхваща се, трепереща и гърчеща се в конвулсии майка и присви очи, обзет внезапно от подозрения. Въпреки че завесите на леглото закриваха лицето й от светлината на близките свещи, той успя да огледа кожата й.

Тя изглеждаше неравна… и на петна, нещо, което не отговаряше на често даваното й описание като „фина и подобна на порцелан“. И сега, като се замисли, тя започваше наистина да му се струва прекалено бяла. Ако помнеше вярно от времето, когато Куентин едва не бе умрял от пневмония, кожата на тежко болния имаше по-скоро пепеляв, отколкото снежнобял оттенък.

Присвил силно очи, Никълъс се приведе още малко напред. Аха! Баща му имаше право, тя се бе напудрила.

Знаеше, че това откритие трябва да го изпълни с облекчение, но не стана така. Макар да се срамуваше да го признае, то само увеличи тревогата му. Фактът, че тя бе стигнала дотам да се преструва на умираща, показваше едно: бе замислила нещо, което той несъмнено щеше да посрещне със съпротива.

Погледна продължително и измъчено към маркиза и зачака напрегнато майка му да приключи сцената и да изплюе камъчето. Тя точно така и направи само след секунда.

Престореното треперене правеше думите й неразбираеми, когато прошепна:

— Единственото, за което съжалявам, е, че вероятно няма да живея достатъчно дълго, за да те видя задомен и да подържа твоите бебета.

Произнесе думата „бебета“ с дълго, потреперващо стенание, което му напомни за призрака в постановката на „Хамлет“, която бе гледал преди три седмици… Само дето нейното стенание прозвуча много по-убедително. Изглежда майка му бе пропиляла истинския си талант.

Като потискаше смеха си, Никълъс отбеляза:

— Това са две съжаления, не едно.

Маркизата въздъхна.

— Ако се беше оженил, щях да умра спокойно, със съзнанието, че един ден, като погледна от небето, ще те видя заобиколен от твоите деца… моите внуци.

Гласът й отслабваше постепенно с всяка дума и накрая вече почти не се чуваше.

— Е, в такъв случай не ти остава друго, освен да не изпускаш още дълго последния си дъх — отвърна без капчица симпатия той.

— Само ако можех! Само ако можех!

Тя изохка отново, този път със звучност, благодарение на която стонът щеше да се чуе до най-горните галерии на Ковънт Гардън.

— Щях да се оженя още утре, ако днес срещна жената, която ми е нужна — отвърна раздразнено Никълъс. — Знаеш, че щях да го направя. Но ще чакам, докато намеря подходящата за мен.