Читать «Софи» онлайн - страница 62

Линдхърст изпъшка.

— Как да не знам. Нали търпях години наред опитите й да ме задоми и натякванията, че е „крайно време да изпълня семейния си дълг“? Тя е неуморна в усилията си да ми надене примка на шията.

— Е, съмнявам се, че ще се откаже — отвърна баща му и спря пред вратата на своята съпруга. — Всъщност подозирам, че неуспехът на начинанието „Барингтън“ я е накарал да замисли нов отчаян план за сватосване.

— Какво! — възкликна младият мъж. Маркизът кимна.

— Страхувам се, че е така. Как иначе може да се обясни внезапното й заболяване?

— И защо иначе ще призове мен до своето ложе — довърши със стон синът му. — Ако умираше наистина, щеше да повика и Куент. Как можах да се хвана така? Трябваше да се сетя, че това е примамка в поредната й брачна мрежа.

Маркизът го потупа по ръката.

— Е, щом вече си се хванал, не ти остава нищо друго, освен да видиш за какво става дума или по-точно — за кого те е уловила. — Хвана дръжката на вратата и попита: — Влизаме ли?

Линдхърст кимна, той отвори вратата и изчезна зад нея.

Младият мъж обаче остана отвън. След секунда обърна бавно глава към нея.

Софи хлъцна и се опита да се слее с полумрака, като се молеше да не я е разпознал. Но в мига, в който видя лицето му, разбра, че и този път не бе отговорено на молитвите й.

Той изглеждаше разгневен, и то силно.

Тя се смали още, като поклащаше глава и го умоляваше безмълвно да бъде милостив към нея, макар да знаеше, че надеждите й са напразни.

Младият мъж наклони глава, сякаш размишляваше върху молбата й, а след това се усмихна. Кимна и влезе в стаята на майка си, като затвори вратата след себе си.

Девойката потрепери, вледенена от мрачното послание в неговата реакция.

Усмивката му бе заплаха, кимването — обещание.

Дяволите да го вземат! Какво правеше тя тук?

Той беше поразен от срещата със Софи. Беше се надявал да намери покой в Хоксбъри, да избяга от дебнещите погледи на представителите на висшето общество. Вместо това я бе заварил тук, лицемерното момиче, което бе сломило увереността му и го бе изпълнило е омаломощаващото усещане, че нещо в него не е наред, празноглавката, която отново бе събудила в него познатото старо смущение от белега му.

Изпълнен с непоносимост към новата си уязвимост и още повече към Софи, задето я бе предизвикала, той стисна юмруци. Проклет да е, ако й позволи да продължи да се крие тук; несъмнено точно това правеше — криеше се от своите кредитори. Точно така. Щеше да се изправи очи в очи с нея в мига, в който приключеше разговора с майка си, и щеше да разбере как точно е успяла да се намести като слугиня тук. И след това щеше… щеше… ами, тогава щеше да реши как да се разправи с нея.

На устните му се появи горчива усмивка при тази мисъл. Най-добрият начин бе да я накара да плати за предателството си към него и това щеше да се окаже смехотворно лесно, като се има предвид сегашното й положение. Всъщност като се укриваше в неговия дом, тя неволно му бе дала значително предимство.

Осъзна колко възможности му предоставяше това. С приемането на работата в Хоксбъри тя се бе съгласила да се покорява на семейство Съмървил… на цялото семейство. Като син и наследник на Съмървил той имаше пълното право да й нарежда каквото си иска. А тя нямаше друг избор, освен да се подчинява. Само така щеше да запази мястото си… и да си подсигури неговото мълчание. Или поне щеше да я накара да мисли така. Едва не се изсмя. Ако малката глупачка си бе направила труда да се вслуша в мнението за длъжниците и мястото им в затвора, което бе изказал пред нея, щеше да бъде наясно, че никога нямаше да я предаде на нейните кредитори дори да го предизвикваше на всяка дума. Но тъй като тя нямаше представа…