Читать «Софи» онлайн - страница 61

Колко странно! Беше с палто и шапка. Как бе успял да мине покрай Диксън, без да му ги подаде? От това, което бе подочула за него, той се гордеел особено от бързината, с която се справял с връхните дрехи на посетителите. Мисълта за иконома я накара да отбележи още един особен факт: новодошлият се движеше без придружител.

Обзе я безпокойство. Какво правеше тук, в семейното крило на къщата, по това време на нощта? Дори Диксън да се бе отдалечил поради някаква причина от поста си, не беше нормално въпросният джентълмен да броди така из чужд дом…

Освен ако не беше джентълмен. Тревогата й се засили. О, Боже! Ами ако това бе маниакът-убиец, за който им бе разказвал братът на Лидия? Същият, който се промъквал в изолирани къщи в провинцията и убивал всички в леглата им?

Това беше той. Кой друг щеше да се промъква така из чуждите коридори по това време, и то с връхна дреха и ботуши?

Докато стоеше така, готова да изпищи, мъжът наведе глава и свали шапката си. Меката, потрепваща светлина на свещите заблестя в косите му. Викът се превърна в писукане. Косата му имаше богат тъмнокестеняв цвят с лъскави медни отблясъци…

Като на Линдхърст.

Непознатият пъхна шапката си под мишница, вдигна ръка и оправи шалчето на врата си, като при това движение обърна лице…

Белег.

Ведрото и кошницата се изплъзнаха от ръката на Софи.

Линдхърст обърна рязко глава към нея.

В следващия миг вратата на маркизата се отвори със замах и оттам се подаде маркизът.

— По дяволите, какъв е този шум? — изрева той. — Не разбраха ли луковите ви глави, че вашата господарка…

Спря рязко при вида на Линдхърст. Младият мъж кимна.

— Татко.

— Колин! Скъпото ми момче! — Маркизът стисна сина си в прегръдките си. — Ах, Колин. Нямаш представа колко се радвам да те видя. Майка ти не може да си намери място от нетърпение да се прибереш.

Колин ли? Софи се намръщи, докато маркизът прегърна отново Линдхърст. Но името му беше Никълъс, не…

Ами, разбира се. Явно вкъщи го наричаха Колин. Линдхърст беше „младият Колин“, за когото бе говорила госпожа Пикстън. В очакване „младият Колин“ да се освободи от прегръдките на баща си и да я заклейми като измамницата, каквато беше, девойката се притисна още по-силно към стената с желанието да се слее с нея.

За нейно изумление първите му думи не бяха изобличаващи, а учтив въпрос:

— Как е майка ми тази вечер?

Озадачена, тя се осмели да хвърли поглед към лицето му. Той гледаше към баща си без да й обръща внимание, сякаш тя беше коя да е прислужница. Възможно ли беше да не я бе познал? Докато разсъждаваше върху това вдъхващо й кураж предположение, маркизът се позасмя и го пусна.

Прегърна сина си през раменете и отговори, като го поведе към стаята на своята съпруга.

— Ако питаш нея, тя несъмнено ще каже, че умира. — Позасмя се отново. — Аз обаче се съмнявам. Майка ти беше в чудесно здраве, преди да ни пишеш за злочестия случай „Барингтън“. Два часа след като прочете писмото ти, тя се отпусна в леглото си и застена някакви глупости от рода на това, че щяла да умре преди да подържи на ръце децата ти. Знаеш колко мечтае за внуци.