Читать «Софи» онлайн - страница 60

А това горнище беше ужасно. Не само беше боядисано неравномерно в някакъв убит жълт цвят, ами беше вталено в кръста и очертаваше талията й по един изключително демоде начин. С него тя изглеждаше като изпълзяла от неотварян в продължение на трийсет години стар сандък с дрипи, а за това допринасяше в голяма степен и избелялата пола на кафяво-зелена щампа. Да не говорим за бонето!

Софи изпъшка при мисълта за външния си вид и се захвана отново с търкането. Несъмнено щеше да бъде чудесно да може да изкаже, да даде воля на потисканото си недоволство и да захвърли грозните парцали, когато чичо й се завърнеше. Най-хубавото от всичко обаче беше, че щеше да се отърве от това робство. Ежедневието на слугинята, изпълнено с търкане, миене, бърсане на прах, лъскане, носене на това или онова из огромната къща и всичко друго, което им минеше през ума да я накарат да прави, беше наистина изнурително. Беше достатъчно човек да погледне ръцете й, за да се убеди, че е така.

Най-сетне остави четката във ведрото и вдигна парцала. Докато попиваше влагата от вече почистения килим, девойката наблюдаваше мрачно загрубелите си ръце. Ако имаше късмет, щеше да възстанови предишното им великолепие, след като преспеше поне в продължение на месец със специални козметични ръкавици.

Може би. Пусна парцала в кошницата и извади суха четка. С равномерни движения започна да заглажда повърхността. После се изправи и огледа резултата от своята работа.

Този път за разлика от неприятния случай в столовата в четвъртък килимът не си беше пуснал боята. Вълнените му нишки не се бяха протрили, нито пък краищата се бяха разплели. И освен това дори бе успяла да отстрани напълно петното.

Наведе се и помириса току-що почистения участък. Амоняк и карамфил… ароматът на сапуна. Ммм. Никаква следа от кучешка миризма. Чудесно.

Удовлетворена от своето постижение, Софи се изправи отново. Взе ведрото и кошницата в едната ръка, а с два пръста на другата обхвана гнусливо вестника с кучешките изпражнения. В този момент чу звука от тежки стъпки, изкачващи съседното стълбище.

О, по дяволите! Това явно беше лорд Бересфорд. Сигурно идваше да пожелае лека нощ на болнавата си съпруга. Госпожа Пикстън я бе предупредила, че може да се случи така, и я бе посъветвала да приключи по-бързо със задължението, за да не оскверни зрението му със своята персона.

Девойката отстъпи заднишком към неосветената далечна стена; не желаеше да рискува ново мъмрене. В мига, в който потъна в мрака, пред очите й се появи тъмна фигура.

Вече бе зървала за момент негово височество и знаеше, че е висок и силен. Но този мъж беше огромен! Истински великан, също като…

Линдхърст. Сърцето й престана да бие за момент. Боже милостиви. Възможно ли бе това наистина да е той?

Не. Разбира се, че не. Какво щеше да прави тук? Сигурно съвсем е оглупяла, щом й минават такива глупави мисли през главата. Въпреки това проследи съсредоточено мъжа, който потъна в мрака.