Читать «Софи» онлайн - страница 49

Лежа известно време, като си мислеше, че е мъртва. По едно време зърна светли точици, пронизващи мрака, и си даде сметка, че сламената шапка е паднала върху лицето й. Бутна я назад и опипа панделките, за да се увери, че са все още завързани. В този момент фургонът спря до нея.

— По дяволите! — изруга мъжки глас.

Това излияние бе последвано от забързани стъпки.

— Боже мили, госпожице. Добре ли сте?

— Ако наричате добре да бъдеш насинен и изранен почти до смърт, в такъв случай би трябвало да съм добре — сопна се ядосано девойката, като оглеждаше разгневено изцапаната си и разкъсана връхна синя дреха, подплатена с коприна.

— Най-покорни извинения, госпожице. Видях ви едва когато вече беше прекалено късно да се спре.

— Като се има предвид с каква скорост карахте, не мога да кажа, че съм изненадана.

Изсумтя възмутено и свали връхната си дреха, за да огледа муселинената си рокля под нея. Тя също беше изцапана и един от скъпите дантелени волани беше разпран. Чудесно. Сега вече не само беше бедна като просякиня, ами и изглеждаше като такава.

— Права сте, разбира се. Движех се наистина прекалено бързо — призна смирено човекът. — Заслужавам да бъда наказан, задето се нося с такава скорост насред града. — Внезапно пред очите й се появи длан в бяла ръкавица. — Моля ви, позволете да ви помогна.

Младата жена погледна към своя събеседник, готова да го нахока хубавичко… но забрави за намерението си в мига, в който погледът й попадна върху лицето му. Беше очаквала да види някой неспретнат двайсет и пет-трийсетгодишен мъж, с дивия поглед на обитателите на дома за душевноболни. Но не и това… това… момче! Ами да, въпреки впечатляващия си ръст то не можеше да е по-голямо от нея.

Докато го оглеждаше, й направи впечатление облеклото му. Носеше ливрея с великолепен тъмночервен цвят, украсена със златни ширити. Ако се съдеше по дрехите, той очевидно служеше при някой благородник.

Девойката се вгледа в дрехите му. Имаше нещо в този нюанс на червеното, което я правеше крайно неспокойна. Когато и да…

— Моля ви, госпожице. Позволете ми да ви помогна — повтори той.

В гласа му имаше нещо особено, което я накара да се взре учудено в лицето му.

Той я гледаше със същото възхищение, което бе виждала в очите на мъжете по време на сезона. Усмихнат срамежливо, непознатият кимна с натежалата си от бялата перука глава:

— Моля ви!

Свенливото му възхищение я накара да забрави гнева си. Отвърна с опрощаваща усмивка, хвана го за ръката и прие помощта му. Като опитваше стоически да не обръща внимание на болката, тя го остави да я изправи на крака.

Очевидно страданието се бе изписало по лицето й, защото младежът се намръщи и рече:

— Може би е добре да поседите още малко. Ударихте се доста силно в камъка за качване на кон.

— Камък ли? — попита неразбиращо тя.

Той се взря в лицето й, видимо притеснен.

— Боже! Не си ли спомняте?

Младата жена примигна.

— Какво да си спомням?

— Че се претърколихте върху ей оня камък там.

Софи примигна отново и погледна натам, накъдето бе показал. От гърлото й се откъсна стон при вида на солидния каменен куб. Нищо чудно, че я болеше така.