Читать «Софи» онлайн - страница 51

— Защо не сте с негово височество в Лондон? Сега е сезонът, както знаете, и той вероятно ще има нужда от вашите услуги там.

Лакеят сви рамене.

— Нито лорд Бересфорд, нито неговата съпруга са ходили в Лондон от години. Те не харесват особено Лондон и висшето общество.

Чудесно. Това означаваше, че не биха могли да разпознаят лицето й. На девойката й се прииска да завика от радост. Направи първата стъпка към заемането на поста.

— Негово височество добър господар ли е?

— Най-добрият!

— И каква слугиня търси?

Лакеят се намръщи при напомнянето за неуспеха на мисията му.

— Имаме нужда от момиче, което да прави най-различни неща. Всякаква работа.

— Изисква ли се опит?

Младежът отново направи гримаса.

— Намирам се в такова положение, че бих наел всеки, който има малко повече мозък от една овца.

Софи се засмя.

— Уверявам ви, че притежавам повече мозък от една овца.

— Какво? — Изгледа я така, сякаш току-що бе казала, че е кралят в женски дрехи. — Да не искате да кажете, че желаете мястото?

— Точно това искам да кажа.

— Не е възможно! Трябва да се шегувате.

Сега бе неин ред да се шокира.

— Смятате, че съм недостойна за тази работа?

— Не! Уверявам ви, изобщо не ми е минавала през ума подобна обида — възкликна младежът. — Естествено предположих, че не е възможно една такава фина дама като вас да иска подобно недостойно за нея място.

Софи срещна погледа му за момент, въздъхна и сведе глава, засрамена от признанието, което й се налагаше да направи. Като се бореше с гордостта, тя промълви:

— Може да съм дама, но се намирам в изключително трудна ситуация. Разполагам само с половин крона. И ако не ме наемете като прислужница, тази нощ ще бъда принудена да спя на улицата.

— Какво! — изненада се новият й познат.

Тя поклати тъжно глава.

— Останах без средства.

Настъпи продължително, тежко мълчание, после той се изкашля и рече:

— Мога ли да попитам какво се е случило, че сте се озовали в подобна безизходица?

— Струва ми се, че е редно да знаете, ако ще ме наемате — прошепна девойката, макар да нямаше представа какво щеше да му каже.

Знаеше само, че не можеше и да става дума да му признае истината.

Той се изкашля, отново. Госпожице…

— Ъъъ… аз съм София Бартън.

Защо да предизвиква съдбата, като му даде истинското си име?

Младежът се поклони.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, госпожице Бартън. А аз съм Терънс Мабът, четвърти лакей на маркиз Бересфорд.

Софи се поклони леко.

Терънс се изправи и тя отново остана поразена от високия му ръст.

— Макар да съм само четвърти лакей, мога да ви уверя, че винаги се придържам към правилата за джентълменско поведение — заяви той. — Едно от тези правила е джентълменът да се грижи винаги за доброто на изпаднала в нужда дама. Това означава, че е мой дълг да ви дам този пост, независимо дали ще решите да ми се доверите.

Девойката се усмихна и кимна.

— Много сте мил, господин Мабът.

— Тери. Всички слуги ме наричат Тери.

— Тери. А вие можете да ме наричате Софи. Всичките ми приятели ме наричат така.

Младежът се усмихна широко.

— За Бога! Ние ще станем приятели. — Очевидно тази перспектива го развълнува толкова силно и приятно, че отново я хвана за ръката. — Сега, след като вече всичко е уговорено, трябва да тръгваме. Почти се стъмни, а ни чака още път.