Читать «Софи» онлайн - страница 50

Младежът я гледаше, после промърмори:

— Може би ще е най-добре да ви закарам у дома, госпожице. Вие очевидно не сте в състояние да се движите.

У дома. Девойката наведе глава; доплака й се, щом се сети, че няма къде да отиде. Разбира се, не можеше да си поплаче, не и пред този непознат. Просто така не се правеше. Но тъй като й бе не по-малко неприятно да признае затрудненото си положение, тя преглътна напиращите сълзи и дори успя да каже:

— Благодаря, не е нужно.

— Но аз настоявам — не се отказваше момъкът и я хвана за ръката.

Тя я дръпна.

— Не. Моля ви. Много сте мил, но наистина трябва да отклоня предложението. Освен това, като се сетя как бързахте, очевидно закъснявате за някаква среща.

— Ох. Да. — Широките му рамене увиснаха, когато погледна към последните разотиващи се търговци. — Както изглежда дори съм закъснял. — С тежка въздишка той върна тежкия си поглед към нея. — Днес трябваше да отида на пазара и да се върна с нова прислужница. Но както виждате, той е приключил отдавна. — Настроението му се понижи още повече, ако това изобщо бе възможно. — Госпожа Пикстън… ъъъ, икономката, за пръв път ми възлага важна задача. И аз се провалих. Истинско чудо ще бъде, ако не си изгубя мястото, като се върна сам. Такава нужда имаме от прислужница, откакто Кари избяга миналата седмица.

Той продължи да се оплаква в същия дух. Нуждаеше се от прислужница. На нея пък й трябваше място, където да отседне до завръщането на чичо си. Дали този инцидент не беше Божият отговор на отчаяните й молитви? Хмм. Може би, въпреки че изобщо не бе предвиждала да работи като прислужница.

Докато слушаше с половин ухо обясненията му за неравните пътища и счупеното колело, младата жена се замисли върху съдбата на слугата.

Според онова, което бе видяла, тя не й се струваше чак толкова ужасна. Всъщност слугите не правеха кой знае какво повече от това да казват по някое „да, милорд“ и „да, миледи“, и да носят едно или друго насам или натам из къщата. Работата определено не беше нещо, с което да не може да се справи, особено като имаше предвид другата перспектива.

Взела решението си, Софи отвори уста да уведоми новия си познайник. В този момент я прониза смразяваща мисъл: „Ами ако познавам неговите господари?“ Беше напълно възможно, защото през последните години се бе движила само сред най-висшите кръгове.

Паникьосана от тази мисъл, девойката погледна към лакея, който тъкмо се оплакваше от несръчния колар. Единственият начин да разбере със сигурност, бе да го попита за името на господаря му. Затова прекъсна пороя от думи.

— Кой е господарят ви?

Младежът спря насред изречението и челюстта му увисна; очевидно въпросът й го бе зашеметил.

— Ъ?

— Кой е господарят ви? — повтори Софи.

Устата му се затвори и лицето му се изчерви, сякаш внезапно се бе усетил какво прави.

— Ъъъ, маркиз Бересфорд.

Бересфорд. Хм. Името й се стори леко познато, но не можеше да го свърже с някое лице. Очевидно се налагаше да поразпита още малко, затова додаде с привидно безгрижие: