Читать «Софи» онлайн - страница 46

На него видя името си, изписано с деликатния почерк на вуйна си.

Разгъна бавно листа. По неравномерния почерк и зацапаното мастило й стана ясно, че кратката бележчица е написана набързо:

Моля те, прости ми, че те изоставям така, скъпа. Ако имах избор, щях да те взема с мен. За жалост средствата ни са толкова ограничени, че това се оказва невъзможно. Затова настоявам да отидеш при чичото на баща си на дадения по-долу адрес. Казват, че е важна личност, и ти, скъпа, си единствената му жива роднини. Той несъмнено ще ти помогне. Моля се това, което съм ти оставила в горното чекмедже, да ти стигне да се добереш до него. Моля те, не се съмнявай в любовта ми. Ще ти пиша веднага щом се установим.

Вуйна Елоиз.

По-надолу беше изписан адресът в Ексетър на Артър Бомфри.

Чичото на баща й. Софи се намръщи; смътно си спомняше, че го бе видяла на погребението на своите родители. Ако паметта не я лъжеше, той бе доста стар още тогава. Може би беше починал. Елоиз дали знаеше със сигурност, че е жив? Или я съветваше да отиде там, водена единствено от надеждите си?

Отвори чекмеджето и се взря в монетите. Независимо дали това бе сигурен факт или само надежда, нямаше друг избор, освен да отиде в Ексетър. Ако имаше късмет, щеше да го завари жив и щеше да успее да го убеди да й помогне.

Ами ако беше умрял?

Е, поне щеше да бъде далеч от Лондон и заплахата да бъде арестувана.

Глава 6

Софи повтори объркана:

— Бат?

— Бат — потвърди с кимване икономът. — Господин Бомфри замина вчера и ще се върне най-рано след месец. Ако желаете да оставите визитната си картичка, ще му предам да се свърже с вас, когато се прибере.

— Аз съм госпожица София Барингтън и идвам чак от Лондон, за да го видя — отвърна тя, като ровеше из ръчната си чантичка за визитка. Подаде му я и додаде: — Ако обичате, бих предпочела да изчакам завръщането му тук.

Внезапното смръщване на челото на иконома показваше недвусмислено, че не обича.

— Страхувам се, че това е невъзможно, госпожице Бартън.

В тона му долови смразяващи нотки.

— Барингтън — поправи го тя, като посочи към картичката в ръката му.

Той проследи с поглед пръста й и кимна.

— А, да, виждам. Хиляди извинения, госпожице Барингтън.

Девойката отвърна на кимването, но всъщност едва се сдържаше да не отпусне рамене от облекчение. По смутеното му изражение бе станало ясно, че е познал името и се чувства крайно глупаво, задето за малко не я бе отпратил. Решила, че икономът й харесва, Софи побърза да го окуражи:

— Няма нищо, ъъъ…

Направи пауза и го погледна въпросително.

— Бизли, госпожице.

— Бизли — повтори тя и кимна отново. — А сега бихте ли били така любезен, Бизли. Страшно съм уморена от пътуването и бих искала да ме заведете в стаята ми.

— Съжалявам, госпожице. Каквото и да е името ви, Бартън или Барингтън, не мога да ви допусна в дома на господин Бомфри. Не и без неговото нареждане.

— Но това е абсурдно! Аз съм негова племенница… единствената му жива роднина — възпротиви се девойката, като моментално се отказа от доброто си мнение за слугата. — Затова съм сигурна, че няма да остане доволен, като разбере, че сте ме отпратили.