Читать «Софи» онлайн - страница 44

Не беше възнамерявала да подслушва. Ако все още си имаха прислуга, изобщо нямаше да напусне стаята си. Но слугите си бяха отишли в мига, в който бяха научили за затрудненото положение на своя работодател. Това означаваше, че нямаше кой да й донесе храна. И тъй като нито вуйна й, нито братовчед й се бяха сетили да го направят, тя бе принудена да го стори сама.

Затова бе тръгнала към кухнята, макар да нямаше никакъв апетит. Натам я бе подтикнал не гладът, а копнежът да хапне от сладкиша, който готвачката бе изпекла предишния ден. В прекрасния му маслен вкус винаги бе намирала нещо изключително успокояващо, което й напомняше бащиния смях и майчините прегръдки, пикниците, коледите и приказките край огъня. Вкусът му я отнасяше отново у дома; там, където винаги беше щастлива, обирана и в безопасност.

Изпълнена с мъчително-сладък копнеж по онези безвъзвратно отминали дни, Софи беше изяла каквото бе останало от сладкиша. Преяла и изтощена от мъчителните си емоционални преживявания, тя се бе промъкнала обратно в стаята си и някъде около единайсет часа бе потънала в неспокоен, нерадостен сън.

Девойката надигна глава от възглавницата си и се запита колко ли е часът. Чувстваше се много уморена, следователно не можеше да е спала повече от един-два часа. Това правеше какво? Полунощ или един. Почти беше дошло времето, когато вуйна й трябваше да дойде да я събуди, за да се подготви за пътуването. По-добре да престане да се оплаква и да започне да си приготвя багажа.

Чувстваше се безсилна, но все пак успя да стане от леглото. Наметна на раменете си лек кашмирен шал, запали свещ и се помъкна към стаята си за обличане. Стоя няколко секунди, като се оглеждаше и се чудеше откъде да започне. В този момент зърна отражението си в огледалото и суетата й реши вместо нея. Косата й изглеждаше ужасно.

Девойката се намести с гримаса пред тоалетката. Сега разбираше защо мадмоазел винаги бе настоявала да си пуска косите и да ги разресва добре с четка преди лягане.

Така й се искаше мадмоазел да бъде тук, за да й помогне. Пъхна пръсти в заплетените кичури и измъкна останалите фиби. После взе четката. Разреса косата си и се опита да й придаде форма с помощта на фибите, когато стенният часовник започна да бие.

Едно, две, три… четири?

Изхълца и изпусна фибите; те се пръснаха по тоалетката. Сигурно грешеше. В отчаяното си желание да потвърди този факт, младата жена се спусна към кутийката си със скъпоценности, за да погледне ръчния си часовник.

Нямаше го. Всичките й бижута бяха изчезнали. Беше останала само диадемата от изкуствени камъни, която бе носила на един бал с маски в началото на сезона.

Убедена, че е била ограбена от прислугата, Софи хукна към вратата и по коридора; нямаше търпение да уведоми по-скоро братовчед си. Тънкият й бял шал се развяваше след нея като призрачна сянка.

Щом стигна до стаята на братовчед си, започна да удря по вратата, като викаше тревожно:

— Едгар! Едгар!

Никакъв отговор.

Отпусна безчувствената си ръка, приведе се и отпусна ухо към вратата, ослушвайки се за някакви признаци на живот.