Читать «Софи» онлайн - страница 41

— Мисли, че си арогантен. И… ъъъ… скучен.

Никълъс прие обвинението в арогантност без да се обиди. Но скучен? Никога досега никой не го бе обвинявал, че е скучен. Объркан, той надигна чашата си и отпи солидна глътка. Той, скучен? Потъна в размисъл.

Е, вероятно би могъл да се стори на едно толкова младо и лекомислено момиче като госпожица Барингтън малко… резервиран. И вероятно някои от разходките им бяха доста… академични… за едно току-що слязло от училищната скамейка девойче.

Отново отпи от чашата си. Действително сега, като се замислеше, виждаше, че някои от излизанията им може би не са били по неин вкус. Както например, когато я бе съпроводил до Воксхол Гардънс и бе предложил да се откажат от забавленията, за да може да й разкаже повече за растенията. Тя бе любезна, усмихваше се и от време на време задаваше по някой въпрос, но всъщност не изглеждаше особено въодушевена.

А миналата седмица я бе завел на лекцията на един изследовател на Африка. На няколко пъти бе погледнал към нея, за да види дали сказката й доставяше същото удоволствие, както на него; тя се бе взирала като втрещена в някаква неопределена точка. Тъй като бе решил, че тя не разбира това, за което се говори, си бе поставил за задача след това да й разясни всичко казано.

Допи брендито си. Софи не бе проявила интерес и към неговите обяснения. Странно, че не го бе забелязал още тогава. Хмм. Възможно ли беше да е проявил същата слепота и по отношение на други неща, свързани с нея?

Като характера й?

Никълъс погреба с въздишка последните си разбити илюзии, погледна към приятеля си, който се бе втренчил мрачно в своята чаша, и попита:

— Това ли е всичко? Че съм арогантен и скучен?

— Ъъъ, ами…

Младият мъж въздъхна отново, този път от раздразнение, и промърмори:

— Просто го кажи, Хънтли. Не може да стане по-лошо, отколкото е досега.

Фреди го изгледа нажалено.

— Знаеш ли, Линдхърст — възкликна внезапно той, — никога не съм смятал, че госпожица Барингтън е достойна за теб. Тя все пак е дъщеря на търговец на платове и наистина не…

— Какво е казала? — попита Никълъс; нямаше настроение да го успокояват. — Ако не ми кажеш, и то веднага, ще отида при брат си и ще го попитам.

— Тя, ъъъ… — Зачервеното лице на приятеля му буквално пламна и придоби цвета на керемида. — Тя уж не можела да понася вида на твоето… ъъъ… лице.

— Лицето ми ли?

Това бе последното, което бе очаквал да чуе. Хънтли кимна печално.

— Заради… ъъъ… белега ти. Тя го намира за п-противен.

Белега му? Младият мъж несъзнателно го докосна. Възможно ли бе лицето му да я отвращава?

Той търсеше отговор, мъчеше се да си припомни пример, в който тя може би беше казала или направила нещо, издаващо подобно чувство. Колкото и да се стараеше обаче, не успя да си припомни дори секунда, в която поведението й да не е било съвършено. При всички случаи тя беше очарователна и същевременно — скромна, както се полагаше на момиче в нейното положение.

Скромна? Линдхърст присви очи. Той поне винаги бе приписвал нежеланието й да го погледне в лицето на скромност. Възможно ли бе то всъщност да се дължи на отвращение от белега му?