Читать «Софи» онлайн - страница 33

Виконтът изпъшка и така я притисна към себе си, че тя усети очертанията на тялото му през тънкия плат на халата.

— Боже мой, Софи, нямаш представа колко съм мечтал за този миг. Толкова си красива, толкова неустоима. Би могла да имаш всеки мъж от висшето общество, някой много по-богат и с много по-висока титла от моята. Чувствам се недостоен за теб.

— Разбира се, че си достоен. Няма по-достоен от теб в цялото висше общество — увери го девойката, като приглади назад падналия върху челото му кичур коса. Това съпружеско движение й хареса и тя го повтори, като се опиваше от мисълта, че ще може да го прави всяка сутрин. — Колкото до богатството и титлите, бих предпочела да водя по-скромен живот като твоя виконтеса, отколкото да живея пищно като маркиза на Линдхърст. Твоята любов е единственото богатство, което желая.

— Скромен живот ли? — Младият мъж снизходително се засмя, сякаш тя бе малко дете, което току-що бе изрекло нещо особено глупаво. — Скъпа ми Софи. Ние наистина няма да живеем така разкошно, както би живяла ти с Линдхърст, но животът ни в никакъв случай няма да бъде скромен. С моите десет хиляди годишно и с твоето наследство ще се справяме чудесно.

Девойката замръзна, а после отвърна поглед от усмихнатото му лице; щастието й помръкна при споменаването на нейното наследство. Естествено трябваше да му каже, че от него не е останало нищо. И точно така щеше да направи. Просто се бе надявала, че ще може да съобщи тази неприятна вест по-късно, след като се порадва поне за час на еуфорията във връзка с предстоящата си женитба.

— Скъпа? Да не би да казах нещо, с което те разстроих?

— Не. Просто…

Гласът й секна. Внезапно я обзе тревога. Ами ако той откажеше да вземе обременена с дългове жена? Беше чувала, че мъжете се ръководят в по-голяма степен от ума си, отколкото от сърцето.

— Софи? — Хвана я за брадичката и привлече лицето й към своето. След като се взира в нея в продължение на няколко секунди, се намръщи и промълви: — Бях прав. Ти си смутена. Не си много сигурна дали искаш да се омъжиш за мен, нали?

— О, не! — възкликна младата жена; не можеше да повярва, че изобщо й задаваше подобен въпрос.

— Какво тогава? Какво те измъчва? Знаеш, че можеш да ми се довериш.

Изглеждаше толкова искрен, толкова всеотдаен в желанието си да й помогне, че мрачните й мисли се изпариха. Той, разбира се, нямаше да постави парите над любовта им. Просто не беше такъв човек. Каква глупачка беше да се тормози с подобни предположения. Софи се усмихна и като срещна погледа му, отговори:

— Има нещо във връзка с моето наследство, което трябва да знаеш.

Джулиан отвърна на усмивката й с видимо облекчение.

— Ако се тревожиш, че братовчед ти ще откаже да ни даде твоята зестра, задето си постъпила против волята му, престани да се измъчваш; уверявам те, че не може да го направи. Ще го изправим пред съда, ако само опита да стори такова нещо.

— Не, не е… не е това. Става дума за… ами… — Преглътна с усилие и тихо изрече: — Няма никаква зестра.