Читать «Софи» онлайн - страница 25

Всичко беше приключило. Най-сетне.

Софи никога не се бе чувствала по-нещастна. Мисълта, че в края на месеца ще стане съпруга на Линдхърст, и ужасният пристъп на мигрена я караха да се моли за бърза и милостива смърт.

Елоиз несъзнателно бе допринесла за увеличаване на мъките й; тя се бе надвесила над леглото й и бъбреше неуморно като сврака.

— Трябва да кажа, че Еди е много доволен от начина, по който си се справила с Линдхърст. Ами да, негово височество пожела да се венчаете след две седмици. Ако питаш мен, подобно нетърпение отговаря напълно на нашия план. Струва ми се, че е дошъл краят на тревогите ни.

„На твоите, може би. Но моите тепърва започват“ — помисли си мрачно момичето. Само след две седмици щеше да стане графиня Линдхърст. Това означаваше, че трябваше да се заеме с кошмарното задължение да зачене. А за тази цел щеше да се наложи…

Потръпна конвулсивно.

— Бедничката. Студено ли ти е? — попита вуйна й.

Девойката отвори очи с намерение да отговори, но в крайна сметка само изпъшка и веднага стисна отново клепачи. Пердетата бяха спуснати, но обедното слънце блестеше през пролуките и забиваше нагорещени до червено ножове в очите и главата й.

Очевидно графинята прие стенанието като потвърждение, защото рече:

— Да. Тук наистина е малко студено. Ще повикам някой слуга, за да запали огън.

Изплашена от перспективата за още светлина, племенницата й понечи да поклати глава. Още първото движение обаче изпрати парализираща болка към слепоочията й, така че тя си наложи да застане неподвижно и изрече:

— Не. Не ми е студено, просто ми е зле. Ужасно зле. Главата ми…

Гласът й премина в стенание и тя притисна с ръка челото си.

Елоиз отвърна:

— Знам, миличка, знам, че те боли. — Внимателно отмести ръката от челото и постави компрес. — Мадмоазел отиде да ти приготви специалния си билков чай срещу мигрена.

Софи направи гримаса. Какъв ужасен вкус имаше този чай само! Но пък обикновено след около половин час главоболието й минаваше, така че щеше да го изпие.

Точно в този момент на вратата се почука леко и някой я открехна. Девойката чу тихото изшумоляване на полите на вуйна си, която тръгна натам. Разпозна гласа на нейната камериерка, но тя говореше прекалено тихо, за да долови думите й.

След няколко минути вратата се затвори безшумно. Малко по-късно компресът бе свален от челото й.

— Ето ти чая, скъпа. Трябва да се надигнеш, за да го изпиеш.

Беше Елоиз.

Тя помогна на племенницата си, като струпа зад гърба й четири дебели възглавници и поднесе към устните й чаша, от която се вдигаше пара.

— Изпий го бавно. Глътчица по глътчица.

Софи послушно изпълни указанията, като сдържаше дъха си заради ужасния мирис на чая.

Когато чашата се изпразни, болната се отпусна в леглото с нов компрес на челото, вуйна й й пожела приятни сънища и се измъкна безшумно от стаята.

„Да заспя, точно така. Да се изгубя в сънищата си… да избягам от проблемите“ — помисли си младата жена. Вече се унасяше, готова да потъне в сладката забрава на съня, когато внезапно се сети за Джулиан и какво ще си помисли, когато научи за нейния годеж.