Читать «Софи» онлайн - страница 173

— В такъв случай се надявам да не се обидите, като ви кажа, че имате особено хубава фигура и няма да ми бъде неприятно някоя вечер да ви заваря в леглото си.

— Милорд! — Младата жена вдигна шокирана очи.

Той също я погледна изненадано.

Двамата се гледаха дълго; той изумен, тя — ужасена. След това Куентин се усмихна.

Гърлото й се сви мъчително; не можеше да си поеме въздух, тъй като знаеше какво щеше да последва.

За нейна изненада той просто целуна ръката й и рече:

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, госпожице Бартън. — Усмихнат любезно, постави ръката й върху своята и се обърна към майка си. — Както виждам, ще имам привилегията да съпроводя две красиви дами до къщата.

— Точно така — отвърна маркизата, като прие другата му ръка.

Софи забеляза, че бе придобила отново онова странно изражение.

Както след трагедията с ананасовия сладкиш връщането към къщата й се стори безкрайно дълго. Беше сигурна, че ще се пръсне от напрежение, докато изчака Куентин да разкрие играта си. Бе убедена, че каквато и да беше тя, правилата нямаше да й харесат и нямаше никаква надежда да излезе победителка. По-добре беше да я изобличи още сега и веднага да сложи край на мъченията й.

Той обаче не даваше признаци, че възнамерява да направи такова нещо. Държеше се очарователно, полагаше специални усилия, за да я включва в разговора, и я принуждаваше да се преструва, че се смее на духовитите му истории. Докато стигнат до къщата обаче, младата жена толкова бе измъчена, че бе готова да разкрие сама самоличността си, за да приключи веднъж завинаги и да си спести по-нататъшните мъки.

— Милейди, току-що изпратих Джон в градината да ви търси — възкликна Диксън веднага щом отвори вратата. Спря за момент, колкото да се поклони, и додаде: — Готвачката има нужда да се консултира незабавно с вас. Някакъв проблем с менюто, доколкото разбрах.

Лейди Бересфорд кимна.

— Благодаря, Диксън. Моля те, кажи й, че ще разговарям веднага с нея в библиотеката.

С тези думи подаде бонето и ръкавиците на Софи и се обърна към Куентин.

Докато тя го целуваше и обещаваше тази вечер да му посвети изцяло вниманието си, младата жена побърза да тръгне към стълбите. Първата й мисъл беше да избяга колкото се може по-бързо и по-далеч от Хоксбъри. Все още обаче се надяваше, Никълъс да се завърне всеки момент.

Ами ако не се върнеше навреме? Нямаше представа колко дълго Куентин щеше да пази тайната й, но нещо й казваше, че нямаше да е за дълго. Освен ако тя не се съгласеше да играе по неговите правила. Щом достигна вратата към стаите на нейно височество, някой я сграбчи за рамото.

— Я виж ти. Госпожица София Барингтън. Не съм си представял, че ще те срещна тук.

Куентин! Бавно се обърна към него, като едва се сдържаше да не хукне.

— Какво искате, Куентин? — прошепна тя; беше прекалено разстроена, за да си прави труда да говори любезности.

— Същото, което даваш на брат ми, разбира се. — Намекът не можеше да се обърка.

Младата жена отвърна, без да му обръща внимание.

— Нямам представа за какво говорите.