Читать «Софи» онлайн - страница 171

Глава 21

— Раменете ти отново са отпуснати — каза маркизата и се намръщи на Софи. — Ти си Диана, богинята на луната, не забравяй! И мога да те уверя, че богинята на луната не стои така вяло отпусната. Така че си повдигни раменете. Повдигни ги! Повдигни ги!

Младата жена промърмори някакво извинение и направи каквото й казваха. Оказа се, че нейно височество много обича да скицира и откакто преди две седмици бе оздравяла като по чудо, караше Софи да й позира всеки ден. Днес работеха в градината.

— Чакай да видим. Та какво говорех? — измърмори лейди Бересфорд, като оглеждаше критично рисунката пред себе си. — О, да, сетих се. — Кимна и направи рязка черта. — Разказвах ти за конното надбягване, което Колин спечели на деветгодишна възраст.

Софи кисело се усмихна. Другата слабост на нейната господарка бе да говори за Никълъс. Всъщност от неговото заминаване не бе говорила почти за нищо друго и я бе запознала вече с целия му живот, като се започне от първите му стъпки и се стигне до последните му градинарски експерименти. Очевидно го обичаше много и сега той й липсваше силно.

Както и на Софи.

— Завърти глава леко наляво. Искам да хвана прекрасния ти профил.

Младата жена се подчини.

— Още съвсем мъничко. — Маркизата отново махна с молива си. — Да. Така. Чудесно. Сега задръж тази поза.

Кимна доволно и продължи да рисува и да нарежда майчински.

Софи пък заразмишлява отново за Никълъс. Почти две седмици вече се опитваше да отгатне причината за внезапното му заминаване. И макар да се сещаше за десетина, само една отговаряше напълно на постъпката му, а точно в нея не й искаше да вярва: той беше съжалил за случилото се в оранжерията и бе побързал да избяга от нея и евентуалните й претенции, които очевидно го изпълваха със страх. Но докато това обяснение подхождаше на действието, то нямаше нищо общо с човека.

Поне не с човека, за когото го бе мислила. Прониза я болезнено съмнение. Възможно ли бе да се е излъгала в него? Възможно ли бе Никълъс да не е толкова почтен и добър, колкото смяташе тя?

Не можеше да е сгрешила! Никълъс беше точно това, което изглеждаше: мил, добър, мъдър, почтен, грижлив и притежаваше всички други положителни качества, които могат да се желаят от един мъж. А това, че бе заминал така внезапно и тайнствено, не беше причина да се съмнява в него. Сигурно съществуваха стотина основателни причини да го направи, за които дори не се бе сетила.

— Софи. Рамото ти, скъпа. Двете рамена.

Младата жена изправи рамене. Никълъс я беше помолил да му се довери… по дяволите всичко друго! Щеше да му се довери. И щеше да продължи да му вярва, освен ако не направеше нещо, с което да покаже, че не заслужава това.

Усмихна се леко при последната мисъл. Дълбоко в сърцето си знаеше, че никога няма да го сметне недостоен за нейното доверие или чувства. Дори да останеха заедно цялата вечност, която й бе обещал.

— О, дявол да го вземе! — възкликна нейно височество.