Читать «Софи» онлайн - страница 172

Софи побърза да изправи още малко рамене и прошепна:

— Съжалявам, милейди. Ще се постарая да не се прегърбвам повече.

— Ти си много добре така. Проклетият молив се счупи.

Младата жена тъкмо се готвеше да предложи да го подостри, когато забеляза бързо приближаващ към тях мъж. Един поглед й беше достатъчен, за да разпознае лъскавите махагонови къдрици и елегантната външност.

Лорд Куентин.

Изтръпна. Той щеше да я познае и да я разобличи пред родителите си.

Странно, но тази перспектива по-скоро я натъжи, отколкото я уплаши. Тя се бе привързала силно към веселия маркиз и прекрасната му съпруга и щеше да й бъде много мъчно да изгуби благоразположението им. А точно така щеше да стане, когато Куентин разкриеше самоличността й — нямаше начин да не я презрат, щом научеха коя е тя. Колкото до това какво щяха да направят… е, това не бе така ясно.

Маркизата се обърна, привлечена от приближаващите стъпки.

— О, Куентин! Скъпото ми момче! Каква чудесна изненада!

Изправи се и разтвори ръце да го прегърне, като изпусна скицника на земята.

Софи клекна моментално да го вдигне с надеждата, че новодошлият няма да я забележи. Междувременно припряно нахлузи на главата си бонето, което бе свалила. Така! Ако държеше главата си леко наведена, периферията му щеше да закрива лицето й. И ако имаше късмет, Куентин щеше да реши, че това е просто една от многото прислужници, и нямаше да й обърне внимание.

Вдигна скицника и се престори, че го приглажда, като погледна крадешком към майката и сина. Маркизата го прегръщаше, целуваше го и се суетеше, сякаш бе петгодишен. Колкото до Куентин, той се държеше като най-очарователния и предан син. И двамата изглеждаха напълно погълнати един от друг.

Добре. Софи сведе отново глава над скицника. Ако имаше късмет, нейно височество щеше да забрави напълно за нея и да поведе новодошлия към къщата. Нямаше представа какво точно щеше да направи тогава, но все щеше да измисли нещо.

Както обикновено късметът й изневери. След няколко минути чу шумолене на трева и той застана пред нея.

— И кое е това момиче, майко? — попита Куентин. — Не мога да кажа, че познавам тази дама.

— Не, сигурна съм, че не я познаваш, и ще ти бъда благодарна, ако не правиш такива лични забележки относно прислугата — отвърна строго лейди Бересфорд. — Особено за тази слугиня. Това е госпожица Софи Бартън, помощничката на госпожица Стюарт и благородничка.

— Нима? — отговори негово височество. По гърба на младата жена полазиха ледени тръпки. — В такъв случай моля да ми позволите да ви помогна да станете, госпожице Бартън.

Пред очите й се появи ръка в ръкавица.

Тъй като не виждаше друг избор, Софи я пое и се изправи бавно, все така със сведена глава.

— Благодаря ви, милорд — прошепна тя и се опита да измъкна дланта си.

Той обаче не я пусна.

— Надявам се, че не съм ви обидил с неделикатната си забележка. Ако съм го направил, моля приемете извиненията ми.

— Уверявам ви, че изобщо не сте ме обидили — отвърна тя и отново се опита да издърпа ръката си.

Той отказа да я пусне. Пристъпи още по-близко и прошепна: