Читать «Софи» онлайн - страница 17

— Благодаря, мадмоазел. Негово височество несъмнено ще остане много доволен от вашите усилия.

„Това поне не е лъжа“ — помисли си тя, докато изучаваше отражението си в огледалото. Макар да не бе мигнала цяла нощ, изглеждаше свежа и отпочинала, сякаш току-що бе прекарала две спокойни седмици в провинцията. Това бе истинска благословия. Ако не изглеждаше добре, негово височество може би щеше да размисли дали да се жени за нея. И тогава щеше да се озове в затвора; беше чувала, че там хубостта изчезвала за по-малко от един ден.

Потръпна от перспективата за подобен ужас. Стана и се напъха в роклята, която държеше вуйна й. Тъй като вече нямаше причина да се преструва в отсъствието на прислужницата, тя потъна в мрачно мълчание.

Тъкмо си представяше как се преструва на мъртва, за да се отърве от Линдхърст, когато Елоиз я сграбчи за ръката и я помъкна към огледалото.

— Виждаш ли, скъпа? — заяви тя. — Тази рокля е идеална за момиче, на което предстои да направят предложение за женитба. Очарователна и същевременно — елегантна, младежка, но и съвсем женствена, за да изглеждаш достатъчно голяма за женитба.

Софи се взря в образа си, въпреки че за пръв път в живота си не се интересуваше от своя вид. Въпросната рокля беше нова, пристигнала само преди два дни. Тогава тя се бе почувствала много щастлива; и как да не се почувства при вида на тези испански ръкави и волани. Днес обаче виждаше в нея депресиращ символ на необходимостта да се омъжи за Линдхърст.

— Бедничката — промълви вуйна й, като я потупа смутено по ръката. — Знам, че днес е тъжен ден за теб, и съжалявам. Наистина съжалявам. Ако можех да направя нещо, както знаеш, щях да го направя. — Тъй като Софи продължаваше да се взира безстрастно в огледалото, Елоиз опита отново: — Моля те, повярвай ми, че винаги съм искала само най-доброто за теб. Аз… аз…

Гласът й потрепери, а след това се задави, докато тя се бореше със сълзите.

Девойката погледна крадешком съвсем навреме, за да види едрата сълза, която се търкулна по бузата на графинята. Това скръбно поточе и безутешното изражение сломиха решимостта й.

Да, трябваше да признае, че виновникът за тази ситуация е Едгар, а не вуйна й. Бедната, сигурно е научила, когато вече е било прекалено късно.

След като прости на вуйна си, младата жена се обърна и я прегърна.

— Хайде, хайде, вуйно. Не плачи — заутешава я тя. — Няма за какво да ти прощавам. Наистина. Не ти си ми пропиляла богатството. Едгар го е направил. Виж, на него никога нямаше да му прости.

Елоиз се вкопчи в нея, сякаш тя бе последната й надежда за изкупление в Деня на страшния съд.

— Не бъди толкова строга с Еди, скъпа — изплака, като подчерта думата „скъпа“ с гръмко подсмърчане. — Всичко това го кара да се чувства много зле.

Софи не беше на същото мнение. Особено след забележката му от предишната вечер. Точно преди да се разделят, той беше казал:

— Само направи нещо, за да изложиш на риск брака си с Линдхърст, момиченце, и се кълна, че ще взема майка си и ще избягам в Америка, като те оставя да сърбаш сама попарата.