Читать «Софи» онлайн - страница 15

„Докато разбере за измамата“ — помисли си Софи. Но, разбира се, не можеше да го изрече на глас, не и в присъствието на камериерката. Както бе известно на всеки, слугите клюкарстваха и затова най-добре беше човек да не обсъжда пред тях лични или опасни въпроси. Още по-добре бе да полага усилия да създава впечатление, че всичко му е наред, дори светът наоколо му да се сгромолясва.

Като си налагаше да се придържа към това правило, девойката погледна към огледалото пред себе си и се усмихна, когато срещна погледа на прислужницата, която й правеше прическа.

Поради самоналоженото табу да не дава израз на истинските си чувства към Линдхърст, нейната камериерка, мадмоазел Дьо Лакло, бе заключила, че младата господарка е на седмото небе от щастие заради предстоящото предложение за женитба. Цяла сутрин беше бъбрила за качествата на негово височество. Възхищението й от него бе толкова голямо, че Софи започна да се пита дали момичето не изпитва нежни чувства към него.

Прогони тази мисъл и сведе поглед към кошницата, като се стараеше да изглежда наистина поласкана от подаръка. Дано поне мадмоазел побързаше и завършеше по-скоро прическата й. Непрестанният брътвеж и опъването на косата започваха да й причиняват главоболие… главоболие, което заплашваше да прерасне в мигрена в резултат на вокалното изпълнение на вуйна й по повод подаръка на негово височество.

— Ооо! Какви прекрасни, мили ягоди — не спираше Елоиз. — Виж само колко са съвършени… толкова големи и сочни. Бас държа, че подобни на тях не могат да се намерят в цял Лондон.

Ухилена до уши, сякаш тя самата, а не нейната племенница, е получила този подарък, графинята приближи един от плодовете към устните на девойката.

Тя се отдръпна, като поклати глава. Ако бяха от друг човек, щеше да ги приеме без колебание и несъмнено още преди да дойде време за следобедния чай, щеше да е привършила цялата кошница. Но след като бяха от Линдхърст…

Линдхърст или затвор.

Надвисналата над главата й заплаха бе достатъчна, за да я накара да се престори, че се усмихва, и да каже:

— Благодаря, вуйно. Но точно сега не съм гладна. Ще се насладя на ягодите по-късно, когато имам по-голям апетит.

Мадмоазел се изсмя тихичко през стиснатите си зъби.

— Ама разбира се, че младата госпожица не е гладна. Това от нерви, а? — Очевидно обясняваше липсата на апетит на Софи с девически притеснения. — И нищо чудно. Едно момиче не получава всеки ден предложение за женитба от magnifique човек като лорд Линдхърст! N’est ce pas?

Софи й се усмихна напрегнато и камериерката прие това за утвърдителен отговор.

— А, добре. Няма защо да се тревожи. Достатъчно е негово височество да те зърне тази сутрин и тогава негови нерви ще се разклатят. Тази сутрин госпожица Барингтън изглежда vraiment belle. Oui!