Читать «Софи» онлайн - страница 140

— Какво е накарало Куентин да си промени така отношението към теб? — попита тя, преди да бе изгубила напълно смелостта си.

Графът продължи да се занимава с Минг-Минг и да се държи така, сякаш не бе чул въпроса й, затова тя реши, че го е ядосала. Но тъкмо понечи да се извини, той отговори:

— Куентин порасна, това е причината. Научи какво означава да бъдеш втори син и се изпълни с огорчение от това, че само защото съм роден пръв, аз ще наследя всичко.

— Е, струва ми се, мога да разбера подобно огорчение, но защо ще те мрази? — Сърцето й се сви, когато долови болката в гласа му. — Не ти си пожелал да се родиш пръв, нито пък си създал законите за наследството.

— Така е, но това не променя факта, че аз ще наследя титлата и богатството, за които мечтае той. — Захвърли кърпата и взе чиста четка. — Макар да ми е мъчно да го призная, но понякога се питам дали аз не съм виновен, задето той се чувства така.

— Виновен? — Девойката се намръщи. — Не мога да си представя, че си извършил нещо, което да предизвика неговото недоволство. Нещо повече, убедена съм, че си изключително предан брат. Не е в твоята природа да бъдеш непочтен.

Линдхърст се усмихна тъжно на похвалата й.

— Може би бях прекалено предан. Истината е, че го разглезих страшно много, вероятно повече от всички останали. Но как иначе можех да постъпя? През първите седем години от живота си копнеех силно за брат или сестра, но надеждите ми винаги се разбиваха, тъй като и трите бебета, които роди майка ми, умираха до час след раждането. — В този момент вдигна изпълнените си с болка и молба очи и срещна погледа й. — След като преживях такива разочарования, как можех да не заложа всичко на Куент?

— Разбира се, че не е можело да постъпиш другояче — заяви Софи и пропълзя по-близо до него. Минг-Минг изръмжа и оголи зъбите си в знак на протест, но младата жена не й обърна внимание. — Никълъс — прошепна тя и постави длан върху ръката му, — единственото, което си сторил, е да го обичаш. Какво лошо има в това? Ако и аз бях благословена с брат, със сигурност щях да го разглезя.

Той се усмихна.

— Ти би била чудесна по-голяма сестра, Софи. Жалко, че не си имала този шанс.

Девойката отвърна:

— Е, това, което искам да кажа, е, че не бива да се отчайваш толкова заради Куентин. Сигурна съм, че и той не е забравил хубавите времена, които сте преживели заедно, и рано или късно ще се опомни. Освен това съм убедена, че те обича. И как може да не те обича, след като ти си даваш душата за него?

Графът я изгледа сериозно, а после постави длан върху ръката й.

— Кога помъдряхте толкова, госпожице Барингтън?

Младата жена се усмихна; наслаждаваше се на усещането от физическия си контакт с него.

— Никак не съм мъдра. Просто помня собственото си семейство и какво е да бъдеш обичан. Човек никога не забравя и не престава да копнее за такава любов.