Читать «Софи» онлайн - страница 139

— Така предположих. Искам да кажа. — Сви рамене. Никой никога не се е обръщал така към нея.

— Освен Куентин. Той измисли прякора.

— О, нямах представа. Как стигна до него?

Минг-Минг изскимтя, за да протестира срещу липсата на внимание.

Графът се наведе, прошепна нещо в ухото на животното и то размаха опашка. След като му дръпна приятелски ухото, жест, от който лейди Хелън несъмнено щеше да получи удар, ако го беше видяла, той спусна кучето в легена с вода. За изненада на Софи то не изджавка нито веднъж в знак на недоволство.

Докато отмиваше мръсотията от козинката му, Никълъс заобяснява:

— Куентин нарече госпожа Пикстън за пръв път „Пикси“, когато беше на около, ъъъ… о, не може да е бил на повече от една годинка. Беше очарован от нея и вървеше като сянка подире й.

— Може би го е привлякла косата й — рече Софи, която се бе захванала отново с перото на кучешката шапка. — Забелязах, че брат ти си пада много по жени с червеникава коса.

— Възможно е. Но не е изключено предпочитанието му към госпожа Пикси да се дължи на вниманието, което тя му обръщаше, когато беше малък. Каквато и да е причината, едно от първите неща, които изрече той, или поне се опита да изрече, беше нейното име. Но тъй като беше съвсем малък, името и се превърна в „Пикси“. И си остана такова.

— О, в такъв случай тя вероятно няма нищо против прякора, след като е измислен от него — прошепна девойката, докато се опитваше да извие перото в желаната посока.

„Проклето перо! Защо трябва да е толкова упорито?“

— Да има нещо против ли? — Линдхърст се засмя и вдигна Минг-Минг, за да огледа лапичките й. — Тя си го обожава, както обожава и Куент. Всички в Хоксбъри обожават брат ми. Тук той е всеобщ любимец.

В гласа му не се долавяше и намек от горчивина, както можеше да се очаква от човек, който признава, че неговият брат или сестра е любимото дете.

Изненадана, особено след като бе запозната с ролята, която бе изиграл Куентин в разпространяването на неотдавнашния позор на графа, Софи попита:

— Ами вие, ми… ъъъ, Никълъс? Какво чувстваш ти към Куентин?

Той сви рамене и постави мокрото куче пред себе си.

— Аз го обичам.

— Наистина?

Тя го изгледа, без да може да повярва на ушите си.

— Да. Много.

— Но… — Заклати неразбиращо глава. — Как може да обичаш някого, който те ненавижда? Особено след като разгласи сред висшето общество срама ти и явно се наслаждаваше на твоето унижение? Знам, че ти е брат, но…

— Да обичаш, значи да прощаваш — прекъсна я меко той. — А както казах, аз обичам Куентин. О, признавам, че се вбесих, като научих, че е разпространил клюката. Все пак не съм светец. Но след това си спомних колко близки бяхме някога и колко хубави мигове сме преживели заедно, и не можах да му се сърдя дълго. — Поспря за момент, за да вземе кичур от вече чистата, но сплъстена козина на Минг-Минг, и се усмихна накриво. — Гневът ми премина, но това, разбира се, не означава, че няма да го нахокам следващия път, като го видя.

Софи не го изпусна от погледа си, докато той подсушаваше с кърпа кучето. Какво ли бе скарало братята? Макар да изгаряше от желание да попита, защото искаше да знае всичко за Никълъс, нещо я възпираше. Не беше редно да се рови в личния му живот и фактът, че са се сдобрили, не й даваше право да си позволява подобни волности. Но ако някога й се удадеше възможността да го опознае истински…