Читать «Софи» онлайн - страница 138

— Аз също ви харесвам, госпожице Барингтън, и приемам с благодарност извинението ви.

А когато видя усмивката й, по-сияйна от слънцето, луната и звездите, Никълъс осъзна колко верни бяха думите му. Той не само желаеше Софи така, както мъжът желае жената, а и я харесваше като човек.

Харесваше я заради почтеността й в случая с госпожица Мейхю и я уважаваше за смелостта, която бе проявила. Възхищаваше й се също така за духа, с който понасяше положението си като слугиня. Освен това бе изключително мила с останалите слуги. Как можеше да не хареса момичето, което не само бе приело, ами и се бе сприятелило и привързало към хора, които останалите представители на нейната класа биха сметнали за недостойни за тяхното внимание?

Всъщност тя го изненадваше всеки ден, като разкриваше нови и похвални страни от своята личност; черти, които му даваха основание не само да я харесва, а и да я обича. Сега осъзна, че наистина я обича.

Нищо не искаше така силно, както да я притисне в обятията си и да й признае своите чувства. С усилие откъсна очи от светналото й лице и прошепна:

— По-добре да влизаме в конюшнята. Ако не се захванем веднага с къпането на Минг-Минг, тя няма да успее да изсъхне преди връщането на Хелън.

— Да, разбира се… и благодаря, милорд.

Той кимна вдървено и тръгна отново, без да смее да погледне към нея от страх да не изгуби контрол и да я целуне против волята си. Софи забърза, като се стараеше да върви в крак с него.

Изминаха останалото разстояние до конюшните в мълчание: всеки изгаряше от желание за другия, но никой не смееше да го изрази на глас. Щом влязоха, веднага се заеха с банята за животното.

Едва когато всичко беше готово и се озоваха сами в помещението за оседлаване — той по риза с навити до лактите ръкави, седнал на пода, за да разресва дългата козина на кучето, а тя — настанена върху чисто одеяло, за да поправи пострадалото боне на Минг-Минг — имаха време да поприказват отново.

Първа заговори младата жена.

— Милорд…

— Никълъс — прекъсна я той, без да я погледне.

— Моля?

— Никълъс. Моля те да ме наричаш Никълъс. Или Колин, ако предпочиташ.

— Не мога. Няма да е благоприлично.

— Напълно благоприлично е, след като те моля аз. Освен, разбира се, ако не желаеш да се обръщаш към мен с малкото ми име?

Този път вдигна очи и я погледна въпросително. Софи усети как се изчервява.

— Много бих искала, но сега съм прислужница и трябва да спазвам определени правила. Едно от тях е да използвам благоприлични обръщения. Госпожа Пикстън ще ме обезглави, ако ме чуе да ви наричам Никълъс.

— В такъв случай ще трябва да ме наричаш с малко име само когато си сигурна, че другите слуги не могат да те чуят. Готвачката ме нарича Колин от времето, когато не съм бил по-голям от… — кимна към кучето — от Минг-Минг, и Пикси така и не го знае.

Девойката не сдържа усмивката си, когато той нарече икономката „Пикси“.

— Както виждам тайният прякор на прислугата за госпожа Пикстън не е никаква тайна.

Линдхърст отвърна на усмивката й.

— Кой ти е казал, че е тайна?